Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Един човек. Един човек, който се състаряваше в усилието си да балансира по линията между защитата на народа си и потъването в екстаза на Умението. Един човек, който се опитваше да ни разбуди, да ни възпламени, за да се защитим. Един човек, отправил взор надалеч, докато ние се карахме помежду си, заговорничехме и се дърлехме в стаите под него. Нямаше полза. Бяхме обречени.

Приливът на отчаяние ме помете, заплашваше да ме удави. Внезапно насред въртопа открих място, където да застана. Място, където беше странна самата безнадеждност. Ужасно странна. Четири малки бойни кораба, не съвсем готови, с необучени екипажи. Стражеви кули и сигнални огньове, които да призовават неопитните защитници на бой. Бърич със своята брадва и аз, застанали на студа. Искрен гледаше през прозореца, докато долу Славен тъпчеше родния си баща с опиати. С надеждата да го лиши от ум и да наследи цялата тази каша, не се съмнявах. Нямаше абсолютно никаква полза. И в същото време беше немислимо да се предадем. В мен се надигна смях и не успях да го сдържа. Стоях и се смеех така, като че ли светът бе най-забавното нещо, което бях виждал. Бърич и Искрен ме зяпаха. Едва забележима усмивка изви ъгълчетата на устата на престолонаследника — смехът в очите му споделяше моята лудост.

— Добре ли си, момко? — попита ме Бърич.

— Нищо ми няма. Абсолютно нищо — казах, когато престанах да се смея.

Изправих се. Поклатих глава и кълна се, че почти усетих как мозъкът ми се намества.

— Искрен — казах аз и прегърнах съзнанието му. Беше лесно — винаги бе било лесно, ала преди бях смятал, че мога да изгубя нещо, ако го направя. Не се сляхме в един човек, а се вместихме като паници, наредени в шкаф. Поех си дъх, вдигнах брадвата и се обърнах към Бърич:

— Пак?

Когато се приближи към мен, не му позволих да е Бърич. Това бе човек с брадва, дошъл да убие Искрен, и преди да успея да се спра, вече го бях повалил на пода. Той се изправи, като клатеше глава, и видях на лицето му гняв. Отново се сблъскахме, със същия резултат.

— Трети път — рече той и бойната му усмивка озари обветреното му лице. Сблъскахме се с радостта на битката и аз го победих.

Направихме го още два пъти преди Бърич изведнъж да отстъпи пред един от ударите ми. Отпусна брадвата си до пода и леко приклекна, докато възстанови равномерното си дишане. После се изправи и погледна Искрен.

— Готов е — дрезгаво каза Бърич. — Хванал му е цаката. Не че майсторски е овладял брадвата. Тренировките ще го направят още по-добър, но ти взе правилен избор. Брадвата е неговото оръжие.

Искрен бавно кимна и каза:

— А той е моето.

Остатъкът от зимата измина толкова бързо, колкото се влачеше първата половина. Отделните части от моя живот бяха като мъниста и аз бях връвта, която минаваше през всичките. Струва ми се, че ако се бях замислил върху сложността на всичко, което правех, за да запазя тези части отделени едни от други, щях да го сметна за невъзможно. Ала тогава бях млад, много по-млад, отколкото предполагах, и някак си намирах енергия и време, за да го правя.

Денят ми започваше призори със сеанс с Искрен. Поне два пъти седмично участваха Бърич и неговите брадви. Но обикновено бяхме само двамата. Престолонаследникът работеше върху моето Умение, но не като Гален. Той ми измисляше конкретни задачи и ме обучаваше на тях. Научих се да гледам с неговите очи и да му давам да използва моите. Упражнявах се да усещам финия начин, по който манипулираше вниманието ми, и постоянно мислено да коментирам, за да го държа в течение на всичко около нас. Налагаше се да напускам кулата и да нося присъствието му със себе си като сокол на китката си, докато изпълнявах ежедневните си задължения. Отначало можех да поддържам връзката ни само по няколко часа, но постепенно започнах да споделям ума си с него дни наред. С времето обаче връзката отслабваше. Това не беше истинско предаване от мен към него, а установена чрез физически контакт връзка, която трябваше да се подновява. Въпреки това го възприемах като успех.