Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Коридорите и стълбищата бяха оживени. Повечето веселбари бяха прекалено пияни, за да ме забележат. Що се отнасяше до други, реших да използвам Зимното празненство за отговор на всички въпроси, които щяха да ми задават на другия ден. Въпреки това проявих достатъчно дискретност, за да съм сам в коридора, когато чукам на вратата. Не чух отговор. Ала когато вдигнах ръка да почукам отново, вратата безшумно се отвори. Вътре цареше мрак.

Това ме ужаси. За миг бях сигурен, че й се е случило нещо лошо, че някой е идвал тук, наранил я е и я е оставил на тъмно. Хвърлих се в стаята и я извиках. Вратата се захлопна зад мен.

— Шшт! — изшътка ми тя.

Обърнах се към нея. Трябваха ми няколко секунди, докато очите ми се приспособят към мрака. Нямаше друга светлина, освен от огнището, което бе зад гърба ми. Когато най-сетне я видях, дъхът ми секна.

— Очакваше ли ме? — попитах.

— Само от няколко часа — измърка Моли.

— Мислех, че се веселиш в Голямата зала. — После се сетих, че не я бях видял там.

— Знаех, че няма да липсвам на никого. Освен на един. И реших, че той може да ме потърси тук.

Стоях неподвижно и я гледах. Носеше чимширов венец. И нищо друго. И явно искаше да я гледам. Как мога да обясня пресечената граница? Преди заедно бяхме навлезли в тази нова територия. Ала сега беше друго. Това бе откровена покана. Може ли да има нещо по-непреодолимо от сигурността, че една жена те желае? Тя ме покори и благослови и някак си изкупи всички глупости, които бях правил.

Зимното празненство.

Сърцето на нощната тайна. Да.

Моли ме събуди призори и ме отпрати от стаята си. Целувката, която ми даде на прощаване, преди да ме изпъди, бе такава, че стоях в коридора и се мъчех да се убедя, че утрото изобщо не е толкова близо. След малко си спомних, че трябва да съм дискретен, и изтрих глуповатата усмивка от лицето си, поизпънах измачканата си риза и се запътих към стълбището.

Щом се озовах в стаята си, ме обзе почти шеметна умора. Откога не бях спал? Седнах на леглото и си съблякох ризата. Пуснах я на пода. Отпуснах се назад и затворих очи.

Сепна ме тихо почукване. Бързо станах, като се усмихнах под мустак. И все още се усмихвах, когато широко отворих вратата.

— А, браво, вече си буден! И почти си облечен. Когато те видях снощи, наистина се уплаших, че ще трябва да те измъквам от леглото.

Беше Бърич, измит и спретнат. Бръчките на челото му бяха единствените видими следи от снощното пиршество. От дългогодишния си съвместен живот с него знаех, че колкото и тежък махмурлук да има, винаги става, за да се заеме със задълженията си. Въздъхнах. Нямаше смисъл да го моля за милост, защото нямаше да получа милост. Отидох при скрина си и извадих чиста риза. Облякох я в движение, докато го следвах до кулата на Искрен.

Има един странен праг, и физически, и психически. Само на няколко пъти през живота си са ме блъскали през него, но всеки път се случва нещо необичайно. Тази сутрин бе един от тези моменти. След около час стоях гол до пояс и потен в стаята на престолонаследника. Прозорците бяха отворени за зимния вятър, ала не ми беше студено. Брадвата, която ми бе дал Бърич, беше съвсем малко по-лека от самия свят и тежестта на Искреновото присъствие в ума ми сякаш натискаше мозъка ми. Повече не можех да вдигна оръжието, за да се защитя. Бърич ме нападна и аз съвсем символично го блокирах. Той с лекота отблъсна брадвата ми настрани и бързо ми нанесе не един, а два удара, не силни, но не и леки.

— Мъртъв си — каза ми той, отдръпна се и се подпря на брадвата си. Аз изпуснах моята.

Искрен не помръдваше в ума ми. Погледнах го. Седеше до прозореца, зареял поглед в морето. Утринната светлина бе сурова към бръчките по лицето му и сивите кичури в косата му. Раменете му бяха прегърбени. Позата му отразяваше чувствата ми. Затворих очи за миг, прекалено изтощен, за да направя каквото и да било. Изведнъж се сляхме. Видях хоризонтите на нашето бъдеще. Ние бяхме страна, обсадена от хищни врагове, които идваха да убиват и осакатяват. Нямаха друга цел. Те нямаха ниви, които да засяват, нямаха деца, които да защитават, нямаха добитък, който да ги разсейва от набезите им. Но ние се опитвахме да водим ежедневния си живот и в същото време да се защитаваме от техните опустошения. За пиратите с алените кораби нямаше друг ежедневен живот, освен опустошенията. Те не се нуждаеха от друго, освен от единствената си цел — да ни унищожат. Ние не бяхме воини от поколения наред. Не разсъждавахме като воини. Дори онези от нас, които бяха ратници, бяха обучени да се сражават срещу рационален враг. Как можехме да се изправим срещу яростните атаки на безумци? Какви оръжия имахме? Огледах се и видях. Себе си. Себе си в тялото на Искрен.