Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Когато станах… достатъчно голям, се сбогувах с всички. И се отправих да търся своето място в историята. Избрах това място — времето бе предопределено от часа на раждането ми. Дойдох тук и станах човек на Умен. Стисках нишките, които орисниците слагаха в ръцете ми, и ги усуквах и оцветявах както мога с надеждата да повлияя на онова, което ми е изтъкано.

Поклатих глава.

— Не разбирам нито дума.

— О. — Камбанките му иззвъняха. — Предложих ти да ти разкрия своята тайна. Не съм ти обещавал да я разбереш.

— Едно съобщение не е доставено по предназначение, докато не бъде разбрано — възразих с точен цитат от Сенч.

Шутът се поколеба дали да се съгласи, после отстъпи.

— Ти ме разбра. Просто не си съгласен. Никога не съм ти говорил толкова ясно. Може би тъкмо това те смущава.

Беше съвсем сериозен. Отново поклатих глава.

— Това е абсурдно! Отишъл си някъде да откриеш мястото си в историята! Как е възможно? Историята е стореното, онова, което остава след нас.

— Историята е онова, което правим през живота си. Създаваме я ние. — Той се усмихна загадъчно. — Бъдещето е друг вид история.

— Никой не знае бъдещето — съгласих се аз.

Шутът се усмихна още по-широко.

— Нима? — прошепна той. — Може би някъде е написано цялото бъдеще. Не е написано от един човек, но ако се запишат знаменията, виденията, предчувствията и предвижданията на цяла една раса и се сравнят с тези на друга, нима такъв народ не може да създаде стан, който да държи тъканта на бъдещето?

— Това е нелепо — възразих аз. — Как ще сме сигурни дали е вярно?

— Ако бъде създаден такъв стан, ако бъде изтъкан такъв килим от предсказания, не за няколко години, а за стотици, след време може да се докаже, че той се състои от изненадващо точни предвиждания. Имай предвид, че онези, които пазят документите, са друга раса, изключително древна. Светла прелестна раса, която от време на време е смесвала кръвта си с човешката. И когато! — Внезапно развеселен, той се завъртя в кръг, невъобразимо доволен от себе си. — И когато се раждат някои, белязани толкова ясно, че историята трябва да ги запомни, те са призвани да открият своето място в бъдещата история. И те могат да бъдат убедени да проучат това място, този възел на стотици нишки, и да кажат: тези нишки тук, тези ще усуча и с това усукване ще променя килима, ще изкривя тъканта, ще направя други багрите на предстоящото. Ще променя съдбата на света.

Подиграваше ми се. Вече бях сигурен.

— Веднъж на хиляда години може да се появи човек, способен да направи такава огромна промяна в света. Могъщ крал или философ, насочващ мислите на хиляди хора. Но ние с теб, шуте? Ние сме пионки. Нули.

Шутът съчувствено поклати глава.

— Тъкмо това никога не съм разбирал във вашия народ. Хвърляте заровете и знаете, че цялата игра зависи от едно търкулване на зара. Раздавате картите и казвате, че късметът на човек за тази нощ може да е заложен на една ръка. Но ако става въпрос за целия живот на човек, презрително изсумтявате и отвръщате: пфу, той не е никой, този рибар, този дърводелец, този крадец, този готвач, какво може да направи той в големия свят? И затова си пропилявате живота.

— Не всички хора са предопределени за величие — напомних му аз.

— Сигурен ли си, Фиц? Сигурен ли си? Има ли смисъл от живот, изживян така, сякаш няма абсолютно никакво значение за света? Не мога да си представя по-тъжно нещо. Защо майките не си казват: „Ако отгледам това момиче както трябва, ако го обичам и се грижа за него, то ще води живот, който ще носи радост на хората и следователно аз съм променила света“? Защо земеделецът, който хвърля семето, не казва на съседа си: „Със семето, което посях днес, ще нахраня някого, и така днес променям света“?

— Това е философия, шуте. Никога не съм имал време да се занимавам с такива неща.

— Не, Фиц, това е животът. И никой няма време да мисли за такива неща. Всяка твар на света трябва да мисли за това нещо всеки миг, докато бие сърцето й. Иначе какъв е смисълът да се събуждаме всеки ден?

— Не ги разбирам тези неща — неловко заявих аз. Никога не го бях виждал толкова развълнуван, никога не го бях чувал да говори толкова ясно. Сякаш бях разровил покрита със сива пепел жар и изведнъж бях открил вишневочервените въглени, които светят отдолу. Той гореше със същия плам.

— Не, Фиц. Разбираш ги. — Той протегна ръка и леко ме потупа с Плъхчо. — Ключов камък. Порта. Кръстопът. Катализатор. Ти беше и продължаваш да си всички тези неща. Винаги, когато стигам на кръстопът, винаги, когато миризмата ми е непозната, когато доближа нос до земята и започна да душа, откривам една миризма. Твоята. Ти създаваш възможности. Докато съществуваш, бъдещето може да се промени. Аз дойдох тук за теб, Фиц. Ти си нишката, която усуквам. Поне една от нишките.