Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Смея. Казвам истината на своя крал, както винаги. Нека се огледа и със собствените си очи се увери дали не е така.

Нещо в сблъсъка бе разбудило в Умен сянка от предишната му личност. Той се надигна на леглото и се огледа.

— Шутът се оплакваше от същото, по неговия си кисел начин… — започна кралят.

Уолас се осмели да го прекъсне.

— Милорд, здравето ви е изключително крехко. По-важно е да ви оставим да си почивате на спокойствие, отколкото да ви вдигаме от леглото, за да сменяме чаршафите или одеялата ви. И една-две мръсни чинии не могат да се сравняват с тракането и бъбренето на някой паж, дошъл да разтреби.

Крал Умен внезапно се разколеба. Сърцето ми се сви. Ето какво бе искал да видя шутът, ето защо толкова често беше настоявал да посетя краля. Защо не ми го бе казал направо? Но кога шутът казваше нещо направо? Засрамих се. Това беше моят крал, кралят, пред когото бях положил клетва. Обичах Искрен и верността ми към него бе непоколебима. Но бях изоставил краля си точно когато най-много се нуждаеше от мен. Сенч отсъстваше. Нямах представа кога ще се върне. Бях оставил крал Умен единствено под закрилата на шута. Ала кога крал Умен беше имал нужда някой да го защитава? Укорих се, че е трябвало да съм по-настоятелен пред Сенч, когато след завръщането си му описвах какви промени съм забелязал. Трябваше да обръщам повече внимание на своя владетел.

— Как изобщо е влязъл тук? — ненадейно попита Славен и свирепо ме изгледа.

— Милорд, той имаше знак от самия крал. Каза, че кралят му обещал винаги да го приема, ако покажел оная игла…

— Що за глупости! И ти повярва на тези небивалици…

— Знаете, че е вярно, принц Славен. Вие присъствахте, когато крал Умен ми даде иглата. — Говорех тихо, но ясно. Искрен мълчеше в мен, чакаше, наблюдаваше и научаваше много. „За моя сметка“ — горчиво си казах аз, после се опитах да скрия мисълта си.

Като се движех спокойно и незаплашително, освободих едната си китка от ръцете на стражниците. Обърнах яката на елека си и извадих иглата. Вдигнах я високо, за да я видят всички.

— Не си спомням такова нещо — изсумтя Славен, ала Умен се приповдигна и каза:

— Приближи се, момко. — Отскубнах се от здравеняците на Славен и оправих дрехите си. После му подадох иглата. Кралят я взе. Сърцето ми отново се сви.

— Татко, това е… — ядосано започна Славен, но Умен го прекъсна.

— Славен. Ти беше там. И си спомняш или поне би трябвало. — Тъмните очи на краля бяха будни и блестящи, каквито ги помнех, но около тях личаха бръчки от силна болка. Умен вдигна иглата и се обърна към сина си със сянка на някогашния си пресметлив поглед. — Наистина дадох на момчето тази игла. И заедно с нея — думата си, в замяна на неговата.

— Тогава ви предлагам да си ги върнете — и иглата, и думата. Никога няма да оздравеете, ако непрекъснато ви смущават. — Отново заповеднически нотки в гласа на Славен. Мълчаливо чаках.

Кралят повдигна треперещата си ръка и разтърка лицето и очите си.

— Веднъж дадена, мъжката дума не може да се вземе обратно — твърдо заяви той. Ала силата напускаше гласа му. — Прав ли съм, Фицрицарин? Съгласен ли си, че щом мъжът даде дума, не може да си я вземе? — В този въпрос се криеше старото изпитание.

— Съгласен съм с вас, милорд, както винаги. Щом мъжът даде дума, не може да си я вземе обратно. Трябва да изпълни обещанието си.

— Добре, тогава въпросът е приключен. Всичко е уредено. — Той ми подаде иглата. Аз я взех и от облекчение почти ми се зави свят. Кралят се отпусна на възглавниците си. Още един шеметен момент. Познавах тези възглавници, това легло. Бях лежал на него и заедно с шута бях наблюдавал плячкосването на Силтбей. Бях си изгорил пръстите в това огнище…

Кралят въздъхна тежко. Изтощено. След малко щеше да заспи.

— Забранете му да идва и да ви смущава, освен ако не го повикате — нареди Славен.

Крал Умен с мъка отвори очи.

— Фиц, ела тук, момко.

Подчиних се като куче. Коленичих до леглото. Той вдигна измършавялата си ръка и несръчно ме погали.

— Двамата с теб, момко. Имаме уговорка, нали? — Искрен въпрос. Кимнах. — Добро момче. Добре. Аз спазих думата си. Сега ти се погрижи да спазиш своята. Но… — той погледна към Славен и това прободе сърцето ми като с кинжал — по-добре да идваш следобед. Тогава имам повече сили. — Кралят отново започна да се унася.

— Да дойда ли пак следобед, сир? — бързо попитах аз.

Умен вдигна ръка и немощно направи отрицателен знак.

— Утре. Или вдругиден. — Очите му се затвориха и той тежко въздъхна, сякаш никога повече нямаше да си поеме дъх.