Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Даже да спи ли? — презрително попита Уолас.

— Той не постави никакви ограничения. А ти? — Гневно го погледнах през цепнатината. Прислужникът се замисли за миг, после се отдръпна.

— Тогава заповядай. Влез и виж как твоят крал спи, защото в това състояние ужасно се нуждае от почивка. Но ако го обезпокоиш, аз като негов лечител ще му кажа да ти вземе тая хубава игла и ще се погрижа никога повече да не го безпокоиш.

— Може да го съветваш каквото искаш. И ако кралят пожелае, аз няма да оспоря решението му.

Той се отдръпна от пътя ми с поклон. Страшно ми се прииска да му избия презрителната усмивчица от лицето, ала се сдържах.

— Прекрасно — изсумтя Уолас, докато минавах покрай него. — Сладки, които ще му разстроят стомаха. Ти си много грижовен момък, Фиц?

Овладях гнева си. Умен го нямаше в дневната. В спалнята ли беше?

— Наистина ли ще го обезпокоиш? Ами хайде, защо не? Досега не проявяваш никакво възпитание, така че защо изобщо да очаквам някаква загриженост от теб? — снизходително рече Уолас.

Не се поддадох.

„Не го оставяй безнаказано. Обърни се и му дай да разбере.“ Искрен не ме съветваше, а ми заповядваше. Внимателно оставих подноса на една масичка, поех си дъх, обърнах се към Уолас и попитах:

— Неприязън ли изпитваш към мен?

Той отстъпи една крачка, но презрителното изражение не слезе от лицето му.

— Неприязън ли? Защо аз, един лечител, ще имам нещо против човека, дошъл да смути болния, когато най-после си почива?

— Тук вони на димче. Защо?

„Какво е димче?“

„Една билка, която се използва в Планините. Рядко като лекарство, освен за болки, които не може да облекчи нищо друго. Най-често дишат дима й за удоволствие. Горе-долу както ние използваме семената от карис на Пролетното празненство. Брат ти много я обича.“

„Както и майка навремето. Ако е същата билка. Тя я наричаше «листа на насладата».“

„Почти същото растение, само че в Планините е по-високо и с по-големи листа. И дава по-гъст дим.“

Разговорът ми с Искрен продължи по-кратко от мигване на око. Човек може да разменя информация чрез Умението със скоростта на мисълта. Уолас все още хапеше устни и очевидно се чудеше как да отговори на въпроса ми.

— Да не би да твърдиш, че си лечител? — попита той.

— Не. Но зная за какво се използват билките и съм сигурен, че димчето не е подходящо за стаята на болен човек.

— Е, не е работа на лечителя да оспорва кралските удоволствия.

— Може би тогава е моя работа — отвърнах аз, обърнах се, вдигнах подноса и отворих вратата на сумрачната кралска спалня.

Тук още по-силно вонеше на димче. Пламтеше прекалено буен огън и почти не можеше да се диша. Въздухът беше спарен, сякаш от седмици не бе проветрявано. Усетих тежест в гърдите. Кралят лежеше неподвижно и хрипливо дишаше под планина от пухени юргани. Огледах се къде да оставя подноса. Нощното шкафче беше заето от кадилница за димчето, чаша изстиващо червено вино и паница с някаква отвратителна сива каша. Сложих съдовете на пода, изчистих шкафчето с ръкав и оставих подноса отгоре му. Когато се приближих до леглото, усетих спарено зловоние.

„Това изобщо не прилича на Умен.“

Искрен сподели смайването ми. „Напоследък не ме вика често. А аз съм прекалено зает, за да го посещавам. За последен път го видях една вечер в дневната му. Оплака се от главоболие, но това…“

Мисълта се проточи помежду ни. Вдигнах поглед от краля и видях, че Уолас ни наблюдава от прага. На лицето му имаше нещо — не зная дали да го нарека самодоволство, или самоувереност, ала направо побеснях. На две крачки стигнах до вратата, затръшнах я и имах удоволствието да чуя изпъшкването му, докато отдръпваше прищипаните си пръсти. После спуснах старото резе, което навярно не бе използвано поне от раждането ми.

Отидох при високите прозорци, дръпнах завесите и широко разтворих дървените капаци. Отвън нахлу слънчева светлина и свеж студен въздух.

„Прибързваш, Фиц.“

Не отговорих. Вместо това започнах да обикалям стаята и да изхвърлям пепелта и билките от многобройните кадилници. Събрах пет-шест лепкави чаши вино и няколко паници и чинии с недокосната или недоядена храна. Натрупах ги до вратата. Уолас чукаше и яростно виеше. Облегнах се на касата и любезно му казах:

— Шшт! Ще събудиш краля.

„Прати някой да донесе кани топла вода. И кажи на госпожа Чевръстка, че чаршафите на краля трябва да се сменят“ — помолих Искрен.

„Аз не мога да дам такива нареждания. — Мълчание. — Не си губи времето с гняв. Помисли и ще разбереш защо.“