Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Малко от онова, което си имал ти, ако обичаш. — После видя изражението ми и грациозно затанцува назад. Ядосах се. Шутът леко скочи в средата на разхвърляното ми легло, после от отсрещната страна. Хвърлих се към него. — Но не от теб — кокетно възкликна той и размаха ръце към мен като момиче.

— Нямам време за теб — отвратено му казах аз. — Искрен ме чака и не искам да се бавя. — Претърколих се от леглото и се изправих. — Вън от стаята ми.

— О, какъв тон! Имаше време, когато Фиц по-добре приемаше шегите, отколкото сега. — Шутът направи пирует в средата на стаята ми, после рязко се закова на място. — Наистина ли ми се сърдиш?

Зяпнах от изненада и се замислих над въпроса.

— Бях ти сърдит, да — предпазливо отвърнах аз, като се питах дали ме бави нарочно. — Онзи ден ме направи на шут с песента си пред всички.

Той поклати глава.

— Само аз съм шутът. И аз съм само шут. Особено онзи ден с онази песен пред всички.

— Накара ме да се усъмня в приятелството ни.

— А, чудесно. Защото не се съмнявай, че другите винаги трябва да се съмняват в нашето приятелство, ако искаме да останем верни приятели.

— Ясно. Значи си се опитвал да пуснеш слух за неприязън помежду ни. Разбирам. Но все пак трябва да вървя.

— Сбогом тогава. Забавлявай се, докато играеш на брадва с Бърич. Опитай се да не те цапне, докато те учи. — Шутът хвърли две цепеници в угасналия огън и подчертано се зае да го разпалва.

— Шуте — неловко започнах аз. — Ти си ми приятел, зная. Но в мое отсъствие не искам да те оставям тук, в моята стая.

— И аз не обичам други да влизат в стаята ми в мое отсъствие — дяволито отвърна той.

Изчервих се.

— Това беше отдавна. И ти се извиних за любопитството. Уверявам те, че никога повече не съм го правил.

— Нито пък ще го направя аз. И когато се върнеш, ще ти се извиня. Става ли?

Закъснявах. Бърич щеше да се разсърди. Не можех да го избегна. Седнах на ръба на разхвърляното легло. Тук бяхме лежали с Моли. Изведнъж го почувствах като лична територия. Опитах се небрежно да опъна юргана.

— Защо искаш да останеш в стаята ми? Опасност ли те заплашва?

— Аз живея в опасност, Фицчо. Също като теб. Нас винаги ни заплашва опасност. Искам да остана тук известно време и да се опитам да намеря изход от тази опасност. Или поне начин да я огранича. — Той многозначително посочи свитъците.

— Искрен ми ги повери — неловко казах аз.

— Явно защото те смята за човек, на чието мнение има вяра. Е, навярно ще прецениш, че спокойно можеш да ги повериш на мен, нали?

Едно е да повериш на приятел собствените си вещи. Съвсем друго е да му дадеш онова, което са поверили на теб. Не се съмнявах в доверието си към шута. Но…

— Навярно ще е по-разумно първо да попитам Искрен — казах аз.

— Колкото по-малко връзки между нас с Искрен, толкова по-добре за двама ни — безизразно отвърна той.

— Не обичаш ли Искрен? — изненадах се аз.

— Аз съм шутът на краля. Той е престолонаследник. Нека почака. Когато стане крал, ще съм негов. Ако дотогава заради него не погинем всички.

— Не искам да слушам нищо против принц Искрен — тихо заявих аз.

— Нима? Тогава трябва здраво да си запушваш ушите.

Отидох до вратата и хванах бравата.

— Трябва да вървим, шуте. Закъснявам. — Забележката му за Искрен ме бе наранила толкова дълбоко, колкото и ако беше насочена към мен.

— Не бъди глупав, Фиц. Това е моята роля. Помисли. Човек може да служи само на един господар. Каквото и да казват устните ти, твоят крал е Искрен. Не те виня за това. Ти обвиняваш ли ме, че моят крал е Умен?

— Не. Но и не му се подигравам пред теб. Вчера отидох да го видя. Отпратиха ме. Казаха, че не бил добре.

— А ако това се случи пред вратата на Искрен, пак ли ще го приемеш толкова спокойно?

Това ме накара да спра и да се замисля.

— Не. Предполагам, че няма.

— Защо толкова лесно се отказваш от него? — тихо и тъжно попита шутът. — Защо Искрен не се загрижи за баща си, вместо да примамва хората на Умен на своя страна?

— Никой не ме е примамвал. По-скоро Умен не намира за нужно да ме вижда. Колкото до Искрен… е, не мога да говоря от негово име. Но знам, че Умен е по-благоразположен към Славен, отколкото към него.

— Всички ли смятат така? А знаят ли къде всъщност лежи сърцето на Славен?

— Някои знаят — отвърнах аз. Разговорът започваше да става опасен.

— Помисли за това. И двамата служим на краля, когото повече обичаме. И все пак има друг, когото обичаме по-малко. Хайде. Признай ми, че почти не си имал време да прегледаш свитъците, и аз ще ти напомня, че времето, което не си имал, твърде бързо ни е избягало. Това не е задача, която може да чака.