Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

„Някой идва.“

Събудих се. Лежах по корем на леглото си, целият заринат в свитъци. Не бях искал да спя и рядко бях заспивал толкова дълбоко. Ако Нощни очи не използваше собствените ми сетива, за да ме предупреди, щяха да ме сварят напълно неподготвен. Видях как вратата на стаята ми се открехва. Огънят догаряше и в стаята нямаше друга светлина. Не бях заключил — не бях очаквал да заспя. Лежах неподвижно и се чудех кой идва толкова тихо с надеждата да ме изненада. Или някой се надяваше да завари стаята ми празна, може би някой, който търсеше свитъците? Плъзнах ръка към ножа на колана си и напрегнах мускулите си за скок. В стаята се вмъкна нечия фигура и тихо затвори вратата. Измъкнах ножа от канията.

„Женска е.“ Някъде Нощни очи се прозя и се протегна. Лениво размаха опашка. Дълбоко си поех дъх през носа. „Моли.“ Доволно потвърдих предположението си, когато усетих сладкото й ухание. Лежах неподвижно със затворени очи и я оставих да се приближи до леглото. Чух тихото й укоризнено възклицание, после шумоленето, докато събираше пръснатите свитъци и ги оставяше на масата. Колебливо ме докосна по бузата.

— Новия?

Не успях да устоя на изкушението да се престоря на заспал. Моли седна до мен и леглото леко поддаде под топлата й тежест. Тя се наведе към мен и докато лежах съвършено неподвижен, доближи меките си устни до моите. Протегнах ръце и я притеглих към себе си. Удивен. До вчера бях мъж, когото рядко някой докосваше: приятелско потупване по рамото, небрежното ръгане на тълпата или напоследък прекалено често, пръсти, опитващи се да ме удушат. С това се изчерпваха личните ми контакти. После снощи, а сега — това. Тя се отпусна до мен. Дълбоко вдишвах аромата й и останах неподвижен, наслаждавайки се на местата, където тялото й се допираше до моето и ме топлеше. Усещането бе като сапунен мехур, плаващ на вятъра — дори се боях да дишам, за да не изчезне.

„Хубаво — съгласи се Нощни очи. — Тук не е толкова самотно. Повече като в глутница.“

Сковах се и леко се отдръпнах от Моли.

— Какво има?

„Мое. Това е мое и няма да го споделям с теб. Разбираш ли?“

„Егоист. Това не е месо, че да го споделяме.“

— Един момент, Моли. Схвана ми се мускул.

„Кой?“ Присмех.

„Не, не е като месо. Винаги ще споделям месото с теб, както и подслона, и винаги ще идвам да се бия заедно с теб, ако се нуждаеш от помощта ми. Винаги ще ти позволявам да идваш с мен на лов, винаги ще ти помагам да ловуваш. Но това, с моята… женска… Това трябва да остане само за мен. Само.“

Нощни очи изсумтя и се опита да захапе една бълха. „Винаги определяш граници, които не съществуват. Месото, ловът, защитата на територията и женските… всичко това е на глутницата. Когато тя ражда, нима аз няма да ловувам, за да храним малките? Нима няма да ги защитавам?“

„Нощни очи… Не мога да ти го обясня точно сега. Трябваше да поговорим по-рано. Би ли се оттеглил? Обещавам ти, че ще го обсъдим. По-късно.“

Зачаках. Нищо. Абсолютно никакво усещане за него. Бях сам.

— Добре ли си?

— Да. Просто… ми трябваше малко време. — Мисля, че това беше най-трудното, което съм правил. Моли бе до мен, внезапно несигурна, готова да се отдръпне. Трябваше да се съсредоточа върху границите си, да върна ума си в себе си и точно да установя мислите си. Няколко пъти равномерно си поех дъх. Нагласяване на хамут. Винаги ми беше напомняло на това. Не толкова хлабав, че да се изхлузи, нито прекалено стегнат. Затворих се в собственото си тяло, за да не събудя Искрен.

— Чух слухове — започна Моли, после замълча. — Съжалявам. Не биваше да идвам. Помислих си, че може да имаш нужда… но може би имаш нужда да останеш сам.

— Не, Моли, моля те, стой при мен. — Хвърлих се след нея и успях да я хвана за полата.

Тя неуверено се обърна.

— Винаги съм имал нужда само от теб. Винаги.

На устните й плъзна усмивка и Моли седна на ръба на леглото.

— Изглеждаше толкова далечен.

— Да. Понякога просто трябва да проясня ума си. — Замълчах. Не бях сигурен какво още да й кажа, без да я излъжа. Бях решен да не го правя повече. Хванах ръката й.

— О — след малко рече тя. Не й дадох повече обяснения. Настъпи неловко мълчание. — Добре ли си? — предпазливо попита Моли.

— Да. Днес не успях да вляза при краля. Опитах, но не се чувстваше добре и…

— Лицето ти е охлузено. И изподрано. Носеха се слухове…

Тихо си поех дъх.

— Какви слухове? — Искрен бе заповядал на стражниците да мълчат. Бърич нямаше да се разприказва, нито Меча. Може би нито един от тях не беше казал нищо на човек, който не е присъствал. Ала хората винаги си говорят и някой лесно може да ги чуе.