Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Все още с детето на ръце, аз с олюляване се изправих. Конниците прехвърлиха билото на хълма над мен. Водеше ги Искрен на черния си жребец, след него бяха Бърич, Меча и още десетина души. Ужас — с тях имаше жена, грубо облечена, седнала зад Меча. Когато ме зърна, тя извика, скочи от гърба на коня и се затича, протегнала ръце към детето си. Не можах да понеса страшната светлина на надеждата и радостта на лицето й. За миг очите й срещнаха моите и видях как всичко в нея умира. Тя грабна момиченцето от мен, притисна към себе си изстиващото му личице, сетне запищя. Отчаянието й ме връхлетя като вълна, отнесе стените ми и ме повлече със себе си. Писъците не спряха.

И продължавах да ги чувам след няколко часа, докато седях в кабинета на Искрен. Бях гол до кръста и седях на столче пред огнището. Лечителят разпалваше огъня, а безмълвният Бърич вадеше борови иглички и пръст от раната на шията ми.

— Тези две рани не са нови — по някое време отбеляза той и посочи ръката ми. Не му отговорих. Бяха ме напуснали всички думи. В легена с гореща вода до него плаваха сухи перуники и блатна мирта. Бърич навлажни една кърпа във водата и попи охлузванията по гърлото ми. — Ковачът имаше яки ръце — рече той.

— Познаваше ли го? — попита лечителят и се обърна да го погледне.

— Никога не сме разговаряли. Един-два пъти съм го виждал на Пролетното празненство, когато в града караха стока от по-далечни краища. Продаваше много хубави сребърни украшения за конска сбруя.

Двамата отново се умълчаха. Повечето кръв, която правеше топлата вода розова, не бе моя. Освен многобройните натъртвания и схванатите ми мускули, се бях разминал само с драскотини и една голяма цицина на челото. Кой знае защо, ме беше срам, че не съм ранен. Момиченцето бе мъртво — поне трябваше да пострадам по-сериозно. Не зная защо откривах логика в тази мисъл. Гледах как Бърич грижливо бинтова ръката ми. Лечителят ми донесе чаша чай. Бърич я взе от него, замислено я помириса, даде ми я и каза:

— Аз щях да сложа по-малко валериан.

Лечителят отстъпи назад и седна до огнището.

Чарим влезе с поднос храна, разчисти една масичка и започна да нарежда съдовете. След малко се появи и Искрен, съблече си плаща и го преметна на облегалката на стола си.

— Намерих мъжа й на пазара — каза той. — Вече е при нея. Оставила детето да си играе на прага и отишла на потока за вода. Когато се върнала, момиченцето го нямало. — Искрен ме погледна, но аз не можех да срещна очите му. — Срещнахме я да вика дъщеричката си в гората. Знаех… — Принцът рязко се обърна към лечителя. — Благодаря ти, Дем. Ако си свършил с Фицрицарин, можеш да си вървиш.

— Дори не съм видял…

— Той е добре. — Бърич прокара бинта през гърдите ми, за да притисне превръзката на шията ми. Безполезно. Опитах се да открия нещо забавно в ядосания поглед, с който лечителят стрелна Бърич, преди да си тръгне. Бърич изобщо не го забеляза.

Искрен седна срещу мен. Вдигнах чашата чай към устните си, но Бърич небрежно се пресегна и я взе от ръката ми.

— След като поговорим. В чая има толкова много валериан, че ще заспиш на място. — Той изля половината чай в огнището и разреди остатъка с гореща вода. После скръсти ръце на гърдите си.

Срещнах очите на Искрен и зачаках да заговори.

Той въздъхна.

— Видях детето с теб. Видях ги да се бият за него. После ти изведнъж изчезна. Връзката ни прекъсна и не успях да те открия, макар да напрегнах всички сили. Знаех, че си в беда, и тръгнах по дирите ти веднага щом можах. Съжалявам, че закъснях.

Копнеех да му разкажа всичко. Но можеше да е прекалено уличаващо. Фактът, че знаеш тайните на един принц, не ти дава право да ги разкриваш. Погледнах Бърич. Той зяпаше стената. Започнах официално.

— Благодаря, милорд. Не можехте да дойдете по-бързо. И дори да бяхте, пак щяхте да закъснеете. Тя умря почти в мига, в който я видях.

Искрен сведе очи към дланите си.

— Знаех го. Безпокоях се за теб. — Той ме погледна и се опита да се усмихне. — Най-характерният елемент на бойния ти стил е невероятният ти инстинкт за самосъхранение.

С периферното си зрение забелязах, че Бърич се размърдва, отваря уста да проговори, после пак я затваря. Обзе ме леден страх. Той бе видял труповете на претопените, беше разгледал следите. Аз не се бях сражавал сам срещу тях. Това беше единственото, което можеше да направи този ден още по-ужасен. Сърцето ми сякаш спря. Фактът, че Бърич още не бе споменал за това и че пазеше обвиненията си за по-късно, още повече влошаваше нещата.