Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Бяха трима — дрипави, брадясали и вонящи. Зъбеха се и се ругаеха, без да спират да се бият. Осезанието ми не ги усещаше, ала ги разпознах като претопените, които предната вечер ми бе показал Нощни очи. Тя беше малка, може би на три годинки, с жълта вълнена туника, грижливо ушита от нежни майчински ръце. Претопените се биеха за нея, като че ли беше хванат в капан заек, дърпаха ръчичките и крачетата й, без да мислят за пламъчето на живота, все още мъждукащо в детето. Яростно изревах и изтеглих меча си точно в мига, в който един от претопените прехапа гръкляна на детето. Викът ми накара друг от мъжете да вдигне поглед. Брадата му червенееше от кръв. Не бе дочакал смъртта на момиченцето, за да започне да се тъпче.

Пришпорих Сажда и се понесох срещу тях като въплъщение на отмъщението. Нощни очи изскочи от гората вляво от мен, пръв стигна до тях, хвърли се върху раменете на единия и заби зъби във врата му. Вторият се обърна към мен и напразно вдигна ръка, за да се защити от меча ми. Ударът ми беше толкова силен, че новото ми оръжие отсече главата му. Извадих кинжала си и скочих от гърба на кобилата върху онзи, който се мъчеше да забие ножа си в Нощни очи. Третият претопен грабна трупчето на момиченцето и побягна в гората.

Мъжът се биеше като обезумяла мечка, хапеше и се опитваше да ни достигне с ножа си дори след като разпорих корема му. Вътрешностите му увиснаха над колана му, но въпреки това той продължаваше да се клатушка след нас. Нямах време да обърна внимание на ужаса, който изпитвах. Знаех, че ще умре, затова го оставих и се затичах след третия. Нощни очи бе сиво космато петно на склона. Тичах след него и ругаех бавните си крака. Претопеният оставяше ясна следа от отъпкан сняг, кръв и воня. Кълна се, че докато тичах по хълма, кой знае защо, си мислех, че ще успея да спася детето.

Той изскочи иззад един голям пън и ни нападна, като замахна с тялото на момиченцето към Нощни очи, после се хвърли върху мен. Беше едър и мускулест. За разлика от другите претопени, с които се бях сблъсквал, ръстът и силата му му бяха помогнали да се храни и да се облича добре. В него гореше страшният гняв на преследван звяр. Той ме сграбчи, вдигна ме от земята и се стовари отгоре ми. Възлестата му ръка стисна гърлото ми. Затисна ме и прикова гърдите и едната ми ръка към земята. Пресегнах се назад и два пъти забих ножа си в бедрото му. Претопеният изрева и притисна лицето ми към замръзналата пръст. Пред очите ми заплуваха черни петна. Изведнъж Нощни очи скочи отгоре му. Помислих, че гръбначният ми стълб ще се счупи. Вълкът го захапа за гърба, ала мъжът само сви брадичка към гърдите си, за да се защити от атаката. Искаше да ме удуши. След това щеше да има достатъчно време, за да се справи с вълка.

От напрежението раната на шията ми се отвори и усетих как бликва топла кръв. Бясно разтърсих глава и успях да се извъртя. Отчаяно си поех глътка въздух преди здравенякът да ме стисне по-здраво и отново да започне да натиска лицето ми надолу. Ако не ме удушеше, просто щеше да ми строши врата. Бе достатъчно силен.

Нощни очи промени тактиката си. Не можеше да раззине челюсти толкова широко, че да захапе цялата глава на противника ни, но зъбите му успяха да я раздерат. Шурна кръв. Мъжът изрева и ме пусна с едната си ръка, за да замахне към вълка. Извих се и забих коляно в слабините му, после успях да го намушкам с ножа в хълбока. Болката сигурно беше невероятна, ала той не охлаби хватката си. Вместо това блъсна главата си в моята, обгърна ме с огромните си ръце и се опита да смачка гърдите ми.

Оттук нататък спомените ми са разбъркани. Не зная какво ме обзе — може би гибелната ярост, за която се говори в легендите. Борих се с него със зъби, нокти и нож, мушках, дращех и хапех. И все пак това нямаше да е достатъчно, ако и Нощни очи не го бе нападнал със същия бяс. Накрая изпълзях изпод трупа на претопения. В устата си усещах отвратителен вкус и изплюх мръсни косми и кръв. Избърсах длани в панталона си, после ги изтърках със сняг, ала нищо нямаше да може да ги пречисти.

„Добре ли си?“ Нощни очи лежеше задъхан на снега на метър-два от мен. Челюстите му бяха окървавени. Пред очите ми напълни устата си със сняг и продължи да диша тежко. Изправих се и пристъпих към вълка. После видях тялото на момиченцето и се свлякох до него. Мисля, че тъкмо тогава осъзнах безнадеждността. Бях закъснял. Беше късно още когато го бях забелязал.

Детето бе съвсем мъничко, с лъскава черна коса и тъмни очи. Телцето му все още беше топло. Взех го в скута си и отметнах кичурите от личицето му. Почти бебешки зъби. Кръгли бузки. Смъртта още не бе замъглила погледа му — очите, които се взираха в моите, изглеждаха непонятно озадачени. Мъничките му ръце бяха пълнички, меки и целите в струйки кръв от ухапвания. Седях на снега с мъртвото дете в скута си. Значи така се чувстваше човек с дете на ръце. Толкова мъничко и доскоро толкова топло. Толкова неподвижно. Сведох глава над гладката му косица и заплаках. Разтърсиха ме ридания. Нощни очи ме докосна по бузата и нададе вой. После грубо ме удари с лапа по рамото и внезапно осъзнах, че съм го изолирал от себе си. Опитах се да го погаля и да го успокоя, но не успях да отворя ума си за него. Нито за нищо друго. Той отново зави и най-после чух тропот на конски копита. Вълкът извинително ме облиза по бузата и изчезна в гората.