Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Внимавай — навъсено рече той накрая. — Не позволявай кобилата да пострада.

— Ще внимаваме — обещах му и изведох Сажда.

Все още беше ранна утрин и зимната светлина едва сега започваше да е достатъчна, за да препуснем в галоп. Оставих животното само да избере хода си и да се стопли, без да се изпотява. Облаците бяха разпокъсани и слънцето се показваше през тях, за да погали дърветата и преспите със сияйните си пръсти. Щяхме да минем по обиколен път, за да стигнем до коритото на потока — не исках да се отдалечавам от отъпканите пътеки, ако не се налагаше.

Искрен беше с мен всеки миг. Не разговаряхме, но той беше в ума ми. Наслаждаваше се на свежия утринен въздух, на покорството на Сажда, на младостта на моето тяло. Като че ли се държахме за ръце. Зачудих се дали ще мога да поддържам контакта. „Не мисли за това. Просто го прави. Дори дишането се превръща в задача, ако обръщаш внимание на всеки дъх.“ Премигнах, внезапно осъзнал, че в момента той е в кабинета си и изпълнява обичайните си утринни задължения. Като далечно бръмчене на пчели долових присъствието на Чарим, който се съветваше с господаря си за нещо.

Не усещах нито следа от Нощни очи. Опитвах се да не мисля и да не се оглеждам за него, упорито мислено отричане, което беше не по-малко изтощително от връзката с Искрен. Толкова бързо бях свикнал да се пресягам за своя вълк и да откривам, че очаква докосването ми, че се чувствах самотен и неспокоен, сякаш любимият ми нож не е на колана ми. Само един образ напълно можеше да го измести от ума ми, този на Моли, който също не желаех да призовавам. Искрен не ме беше укорил за поведението ми през нощта, но знаех, че не го смята за достойно. Изпитвах неприятното усещане, че ако си позволя да обмисля всичко случило се, ще се съглася с него. Затова страхливо се пазех и от този въпрос.

Осъзнах, че отделям повечето си психически усилия, за да не мисля. Разтърсих глава и отворих възприятията си за деня. Пътят, по който яздех, не бе оживен. Виеше се между ниските хълмове зад Бъкип и по него минаваха много повече овце и кози, отколкото хора. Преди няколко десетилетия горите бяха прочистени от пожар, запален от мълния. Първите нови дръвчета бяха предимно брези и тополи, сега голи и засипани със сняг. Този хълмист район не беше подходящ за земеделие и служеше главно за летни пасища, но от време на време усещах мирис на дим и виждах отъпкани пътеки, водещи към колиби на секачи или ловци. Имаше и малки усамотени чифлици, обитавани от хора със скромни разбирания.

Навлязох в по-старата част на гората и пътят се стесни и дръвчетата се смениха с тъмни вечнозелени дървета с дебели дънери и могъщи клони. Почти нямаше храсти. По земята нямаше много сняг и Сажда с лекота се отклони от пътеката. Денят сякаш притихна в сумрака на горските гиганти.

„Търсиш точно определено място. Имаш ли точна информация къде се намират претопените?“

„Видели са ги на брега на един поток да ядат мършата на умрял от студ елен. Вчера. Реших, че можем да ги проследим оттам.“

„Кой ги е видял?“

Поколебах се. „Един мой приятел. Той избягва хората. Но съм спечелил доверието му и понякога, когато вижда странни неща, идва и ми ги съобщава.“

„Хм.“ — Усетих съмненията на Искрен, докато обмисляше сдържаността ми. — „Е, няма да те разпитвам повече. Някои тайни все пак са необходими. Спомням си едно малоумно момиченце, което идваше и сядаше в краката на майка ми. Кралицата го обличаше, хранеше го и му даваше дрънкулки и сладки. Никой друг не му обръщаше внимание. Но веднъж, без да искам, го чух да разправя на майка ми за някакъв мъж в една кръчма, който продавал хубави огърлици и гривни. След няколко дни кралската стража арестува разбойника Райф в същата кръчма. Тихите хора често знаят много неща.“

„Така е.“

Продължихме да яздим в дружеско мълчание. Сегиз-тогиз трябваше да си напомням, че Искрен не е с мен физически. „Но започва да ми се иска наистина да съм с теб. Много отдавна не съм яздил по тези хълмове просто за удоволствие, момко. Животът ми стана прекалено целенасочен. Не си спомням кога за последен път съм направил нещо просто защото ми се е приискало.“

Кимах на мисълта му — и изведнъж вик разкъса горската тишина. Безсловесен вик, секнал по средата. Преди да успея да се овладея, се пресегнах. Осезанието ми усети паника, смъртен страх и внезапен ужас от Нощни очи. Затворих ума си за него, но обърнах главата на Сажда натам и я пришпорих през лабиринт от преспи и паднали клони. Изкачих се по склона, като си давах вид, че не бързам. Стигнах до билото и погледнах надолу — и видях сцена, която няма да забравя никога.