Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Отидох право в кулата на Искрен. Знаех, че ме очаква, за да работим заедно върху Умението. Някак си трябваше да го убедя, че се налага веднага да тръгна срещу претопените. Бързо изкачих стълбището. Искаше ми се денят вече да е свършил. Целият ми живот бе съсредоточен в момента, в който щях да почукам на вратата на крал Умен, за да го помоля за разрешение да се оженя за Моли. Самата мисъл за нея ме изпълни с толкова странно съчетание от непознати чувства, че забавих крачка.

— Моли — прошепнах аз. Като вълшебна дума името й ми възвърна решителността и ме подтикна да продължа. Спрях пред вратата и силно почуках.

По-скоро усетих, отколкото чух поканата на Искрен. Отворих вратата и влязох.

Физически в стаята цареше неподвижност. През отворения прозорец нахлуваше студен въздух. Престолонаследникът седеше пред него на стария си стол. Ръцете му бяха отпуснати на перваза, очите му бяха вперени в далечния хоризонт. Бузите му бяха румени, вятърът рошеше с пръсти тъмната му коса.

И все пак ми се стори, че съм се озовал във вихрушка. Съзнанието на Искрен ме обля и аз потънах в ума му, мислите и Умението му ме отнесоха далеч в морето. Той ме взе със себе си на шеметна обиколка по всички кораби в мисловния му обсег. Докоснахме се до мислите на търговски капитан — „… ако цената е достатъчно добра, на връщане ще натоварим масло…“ — сетне на жена, която припряно кърпеше рибарска мрежа и си мърмореше под нос, докато капитанът я ругаеше да побърза. Един лоцман се безпокоеше за бременната си съпруга, три семейства събираха миди преди приливът отново да залее скалите. Докоснахме се до тях и до десетки други преди Искрен внезапно да ни върне в собствените ни тела. Зави ми се свят като на момченце, вдигнато на бащините си рамене, за да види отвисоко хаоса на панаира, преди да бъде върнато на собствените му крака към изпълненото му с колене детско полезрение.

Приближих се до прозореца и застанах до Искрен. Той продължаваше да се взира в хоризонта. Ала изведнъж разбрах картите му и защо ги прави. Докосвайки ме за миг до тази мрежа от човешки животи, престолонаследникът сякаш беше разтворил ръката си, за да ми покаже шепа скъпоценни камъни. Народ. Неговият народ. Той не бдеше над някакъв скалист бряг или тучно пасище. А над тези хора, над техния живот, неизживян от него, но въпреки това безценен. Това бе кралството на Искрен. За момент споделих смайването му, че някой иска да навреди на народа му, споделих и свирепата му решимост алените кораби да не погубят повече нито един живот.

Светът около мен възстанови равновесието си и аз отново се озовах в кулата.

— Е, значи днес отиваш на лов — без да ме поглежда, каза той.

Кимнах, макар да знаех, че не ме гледа. Нямаше значение.

— Да. Претопените са още по-близо, отколкото подозирахме.

— Мислиш ли, че ще влезеш в бой с тях?

— Вие ми казахте да съм готов. Първо ще се опитам да ги отровя. Но може да не се излъжат толкова лесно. Или въпреки това да ме нападнат. За всеки случай взех меча си.

— Така и предположих. Но вместо своя вземи този. — Искрен вдигна опрения на стола му меч и ми го подаде. Зяпнах го. Кожената ножница беше великолепно обработена, дръжката притежаваше семплата красота, присъща на оръжията, изработени от майстор. Той ми кимна и аз изтеглих меча. Металът лъщеше и искреше, светлината се вълнуваше като водна повърхност по острието. Това оръжие бе много по-фино, отколкото заслужаваха воинските ми способности. — Би трябвало да ти го връча със съответната церемониална помпозност, разбира се. Но ти го давам сега, защото ако тръгнеш без него, може и да не се върнеш. По време на Зимното празненство може да ти го поискам обратно, за да ти го поднеса както трябва.

Прибрах меча в ножницата, после отново го изтеглих, бързо, както се поема дъх. Никога не бях имал толкова добро оръжие.

— Чувствам се така, сякаш трябва да ти се закълна в нещо — казах неловко.

Искрен си позволи да се усмихне.

— Славен несъмнено щеше да поиска такава клетва. Що се отнася до мен, няма нужда да ми заклеваш меча си, щом вече си ми посветил живота си.

Обзеха ме угризения. Събрах целия си кураж.

— Милорд Искрен, днес отивам да ви служа като убиец.

Изненада се дори той.

— Откровени думи — предпазливо рече престолонаследникът.

— Мисля, че е настъпил моментът за откровени думи. Ето как ви служа днес. Но сърцето ми се умори. Посветил съм ви живота си, както казвате, и ако ми заповядате, трябва да продължа. Но ви моля да ми потърсите друг начин да ви служа.