Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Когато присъствието му започна да се влива в мен, инстинктивно оказах съпротива. Не беше като предишните пъти, когато бе подреждал мислите ми така, както човек подрежда документи на бюрото си. Сега Искрен изцяло изпълни ума ми. Единствено Гален беше прониквал така в мен. Опитах се да се отскубна от пръстите му, ала те бяха здраво вкопчени в китката ми. Всичко замръзна. „Ще ми се довериш ли?“ Изпотих се и се разтреперих като кон, който е видял змия в яслата си.

„Не зная.“

„Помисли си“ — помоли ме той и мъничко се оттегли.

Все още го усещах, но знаех, че стои настрани от мислите ми. Умът ми отчаяно се напрегна. Имаше да смели прекалено много неща. Трябваше да го направя, ако исках да се освободя от живота на убиец. Имах възможност да оставя всичките си тайни в миналото, вместо да продължавам да ги крия от Моли. Трябваше да се възползвам от тази възможност. Ала как да го направя и да запазя в тайна от него Нощни очи и всичко, което споделях с него? Пресегнах се към вълка. „Връзката ни е тайна. И трябва да остане такава. Затова днес се налага да ловувам сам. Разбираш ли?“

„Не. Това е глупаво и опасно. Ще бъда там, но никой няма да ме усети.“

— Какво направи преди малко? — Беше Искрен. Говореше на глас. Дланта му продължаваше да е върху китката ми. Вгледах се в очите му. Въпросът му не беше груб. Стоях като замръзнал. Копнеех да сваля бремето от плещите си, да разкрия поне на един човек всичко, което съм.

„Вече го направи“ — възрази Нощни очи.

Имаше право. И не можех да го изложа на опасност.

— И вие трябва да ми се доверите — чух се да отвръщам на престолонаследника. И след като той продължи замислено да ме гледа, попитах: — Ще ми се доверите ли, милорд?

— Да.

Той ми даде доверието си само с една дума и заедно с него своята увереност, че каквото и да съм правил, няма да му причиня зло. Звучи просто, но е извънредно необичайно един престолонаследник да позволи на своя убиец да има тайни от него. Преди години баща му беше купил верността ми с обещание за храна, подслон, образование и една сребърна игла, забодена на ризата ми. Самият факт, че получавах доверието на Искрен, внезапно ми се стори много повече от всичко това. Обичта, която винаги бях изпитвал към него, изведнъж не знаеше граници. Как можех да не му вярвам?

Той плахо се усмихна.

— Ти можеш да използваш Умението, когато имаш кураж да го правиш. — После отново влезе в ума ми. Докато дланта му бе на китката ми, сливането на мислите ни не изискваше никакво усилие. Усетих любопитство и печал, докато гледаше собственото си лице с моите очи. „Огледалото е по-милостиво. Остарял съм.“

Нямаше смисъл да отричам истината. „Необходима жертва“ — съгласих се аз.

Той пусна ръката ми. За миг останах с двойно зрение, от което ми се зави свят. Едновременно виждах и себе си, и него. После всичко си дойде на мястото. Искрен се обърна, отново отправи очите си към хоризонта и блокира образите от мен. Без физически контакт това сплитане на умове бе нещо съвсем друго. Бавно излязох и заслизах по стълбището, сякаш балансирах с чаша вино, пълна до ръба. „Точно така. И в двата случая е по-лесно да го направиш, ако не мислиш единствено за това. Просто я носиш.“

Слязох в кухнята и закусих. Опитвах се да се държа нормално. Искрен имаше право. Беше по-лесно да поддържаме връзка, ако не насочвах вниманието си само към нея. Докато всички бяха заети с други задачи, успях да открадна чиния бисквити.

— На лов ли отиваш? — попита готвачката.

Кимнах.

— Е, пази се. Какво ще ловуваш?

— Глигани — казах аз. — Искам само да видя къде са. Мисля, че ще е приятно развлечение за Зимното празненство.

— За кого? За принц Искрен ли? Няма да успееш да го изкараш от замъка, малкия. Напоследък прекарва твърде много време затворен в стаите си, така си е, а бедният стар крал Умен от седмици не е слизал да се храни с нас. Не знам защо продължавам да готвя любимите му гозби, след като връщат храната му почти непокътната. Виж, принц Славен може да отиде на лов, стига да не си разроши къдриците. — Слугините в кухнята се разкикотиха. Бузите ми пламнаха от дързостта на готвачката. „Спокойно. Те не знаят, че съм тук, момко. И няма да използвам срещу тях нищо, което са казали на теб. Не ни издавай.“ Усетих весели нотки, примесени със загриженост. Позволих си да се усмихна, благодарих на готвачката за сладкиша, който настоя да взема, и излязох от кухнята.

Сажда бе по-нетърпелива от всякога да излезе на разходка. Докато я оседлавах, Бърич ме видя и се приближи. Тъмните му очи се плъзнаха по кожените ми дрехи, кинжала и фината дръжка на меча ми. Той се прокашля, но не каза нищо. Никога не бях знаел точно какво му е известно за работата ми. По едно време в Планините му бях разкрил подготовката си на убиец. Ала това бе преди да го ударят по главата, докато се опитваше да ме защити. Когато се възстанови, Бърич беше заявил, че е изгубил спомените си от деня преди този случай. Но понякога се съмнявах. Може би това бе неговият мъдър начин да запази тайната.