Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Колебаех се. Шутът се приближи до мен. Винаги бе трудно да срещнеш очите му и още повече — да прочетеш нещо в тях. Ала стиснатите му устни ми показаха отчаянието му.

— Да се спазарим. Предлагам ти сделка, каквато няма да намериш другаде. Една моя тайна, която обещавам да ти разкрия, след като ми позволиш да потърся в свитъците тайна, която може да не е там.

— Каква тайна? — неохотно попитах аз.

— Моята тайна. — Той се извърна и се зазяпа в стената. — Загадката на шута. Откъде идва той и защо. — Шутът ме стрелна с поглед и замълча.

В мен се обади старото ми любопитство.

— И ще ми я разкриеш ей така?

— Не. Казах ти, предлагам ти сделка.

Замислих се. После казах:

— Ще се видим по-късно. Заключи вратата. — И излязох.

Коридорите вече бяха оживени. Ужасно закъснявах. Насилих се да се затичам. Продължих със същата скорост по стълбището в кулата на Искрен, почуках и влязох.

Бърич намръщено се обърна към мен. Спартанските мебели вече бяха отместени до едната стена, освен стола до прозореца, на който седеше Искрен. Той бавно се обърна към мен. Очите му все още се взираха някъде надалеч. Лицето му имаше изражение на човек, взел опиат, отпуснатост, още по-мъчителна за мен, защото знаех какво означава. Гризеше го гладът за Умението. Боях се, че онова, на което иска да ме научи, само още повече ще изостри глада. Ала как можеше някой от нас да откаже? Предния ден бях научил нещо. Урокът не беше приятен, но веднъж усвоен, не можеше да бъде забравен. Вече знаех, че ще направя каквото трябва, за да прогоня алените кораби от моя бряг. Аз не бях крал, никога нямаше да съм крал, ала народът на Шестте херцогства бе мой народ, също колкото и на Сенч. Сега разбирах защо Искрен се раздава толкова безразсъдно.

— Моля да ме извините за закъснението. Задържаха ме. Но вече съм готов да започнем.

— Как си? — попита Бърич. С искрено любопитство. Обърнах се и видях, че ме наблюдава също толкова строго, но и с известно озадачение.

— Малко скован. Тичането по стълбището ме загря. Тук-там ме наболява от вчера. Но иначе съм добре.

По лицето му плъзна едва забележима усмивка.

— Не трепериш ли, Фицрицарин? Зрението ти не се ли замъглява, не получаваш ли пристъпи на виене на свят?

Замислих се за миг.

— Не.

— Проклет да съм — доволно изсумтя Бърич. — Явно цярът е бил да ти го избият със сила. Ще го имам предвид другия път, когато се нуждаеш от лечител.

През следващия час той съсредоточено прилагаше новата си теория за лечение. Брадвите бяха тъпи и за първия урок Бърич ги уви в парцали, ала това не предотвратяваше охлузванията. Честно казано, сам си заслужих повечето с несръчността си. Този ден той не се опитваше да ми нанася удари, а само да ме научи да използвам оръжието. Не се затруднявах да поддържам връзка с Искрен, защото беше в същата стая. Престолонаследникът мълчеше, не ми даваше съвети и предупреждения, просто наблюдаваше с очите ми. Бърич ми каза, че брадвата била просто оръжие, но напълно достатъчно, стига да се използвала правилно. На края на урока отбеляза, че е внимавал и е мислил за раните ми. Искрен ни освободи и двамата слязохме по стълбището по-бавно, отколкото се бях качил.

— Утре ела навреме — напомни ми Бърич, когато се разделихме на кухненската врата: той, за да се върне в конюшнята, аз, за да закуся. Ядох така, като че ли съм гладувал дни, с вълчи апетит, и се зачудих каква е причината за внезапната ми жизненост. За разлика от Бърич, аз не я отдадох на насилието, с което се бях сблъскал. Моли ме беше изцелила с милувка и бе постигнала онова, което нямаше да е по силите на всички билки на света, съчетани с целогодишна почивка. Изведнъж денят ми се стори безкраен, пълен с непоносими минути и нетърпими часове, докато падането на нощта ни позволеше отново да сме заедно.

Категорично я пропъдих от мислите си и се заех да запълня деня си със задачи. Веднага ми дойдоха наум десетки несвършени неща. Напоследък пренебрегвах лейди Търпение. Бях обещал на Кетрикен да й помогна с градината. И дължах обяснение на Нощни очи. Трябваше да отида и при крал Умен. Опитах се да подредя нещата по важност. Моли постоянно изскачаше на първо място в списъка.

Твърдо я поставих на последно. Крал Умен, реших аз. Събрах съдовете от масата и ги занесох в кухнята. Там цареше оглушителна врява. Това ме озадачи за момент, но после си спомних, че предстои първата нощ на Зимното празненство. Старата готвачка Сара вдигна поглед от хляба, който месеше, и ми даде знак да се приближа. Отидох при нея, както често бях правил като малък, възхищавайки се на сръчността, с която откъсваше парчета тесто, придаваше им форма на кифлички и ги оставяше да бухнат. Тя беше потънала в брашно до лактите. На бузата също имаше малко. Суетнята в кухнята ни осигуряваше странно уединение. Сара тихо заговори и сред цялото това дрънчене и тракане трябваше да напрегна слух, за да я чувам.