Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Само исках да ти кажа — изсумтя тя, докато замесваше нова порция тесто — че съм наясно кога един слух е празна работа. И го заявявам на всеки, който се опита да го разправя тук в кухнята. В перачницата да дрънкат врели-некипели колкото щат, но няма да го допусна в моята кухня. — Сара ме изгледа с ядосаните си черни очи. Сърцето ми се сви от ужас. Слухове? За нас с Моли ли?

— Като беше малък, ти често стоеше до мен и бъркаше в някое гърне, докато си бъбрехме. Мисля, че те познавам по-добре от много други. И онези, дето разправят, че се биеш като звяр, щото си наполовина животно, говорят глупости. Онези тела целите бяха разкъсани, обаче съм виждала и по-страшни неща, направени от разярени хора. Когато изнасилиха щерката на Сал Калкана, тя накълца оня звяр с ножа си за риба, клъц, клъц, клъц, пред очите на всички на пазара, все едно реже примамка за въдиците. Твоето не е по-ужасно.

За миг ми се зави свят от ужас. Наполовина звяр… До не чак толкова отдавна и не чак толкова далеч хората с Осезание бяха изгаряни живи.

— Благодаря ти — като се мъчех да запазя спокойствие, отвърнах аз. И прибавих малко истина: — Не всичко беше мое дело. Те се биеха за… плячката си, когато се натъкнах на тях.

— Щерката на Джина. Няма нужда да криеш думите от мен, Фиц. И аз имам деца, вече са големи, но ако някой им посегне, ще се моля наблизо да има някой като теб и да ги победи, без значение как. Или да отмъсти, ако не може да направи нищо повече.

— Наистина не можех. — Тръпките, които ме побиха, не бяха престорени. Отново видях струйките кръв по малкото юмруче. Запремигвах, ала не успях да пропъдя спомена. — Трябва да вървя. Искам да видя краля.

— Виж, това е добре. Ами щом и без това ще се качваш горе, занеси това. — Тя отиде при един от шкафовете и извади поднос с дребни сладки с меко сирене и стафиди. До тях постави гърне горещ чай и чиста чаша. После грижливо подреди сладките. — И се погрижи да ги изяде, Фиц. Той много ги обича и знам, че ако опита една, ще ги излапа всичките. И ще му е от полза.

„И за мен.“

Подскочих като убоден с игла. Опитах се да се престоря, че кашлям, сякаш изведнъж съм се задавил, но готвачката ме изгледа странно. Пак се закашлях и й кимнах.

— Сигурен съм, че ще ги хареса — със задавен глас казах аз и изнесох таблата от кухнята. Проследиха ме НЯКОЛКО чифта очи. Любезно се усмихнах и се престорих, че не зная защо.

„Не знаех, че още си с мен“ — казах на Искрен. В същото време си повтарях всяка своя мисъл, откакто бях напуснал кулата, и благославях Еда, че не съм решил първо да потърся Нощни очи.

„Зная. Не исках да те шпионирам. Исках само да ти покажа, че можеш да го правиш, стига да не се съсредоточаваш прекалено върху това.“

Пресегнах се към неговото Умение. „Ти полагаш много повече усилия от мен.“

„Ядоса се. Прощавай. Вече винаги ще те предупреждавам, когато съм с теб. Да те оставя ли на мира?“

Засрамих се от киселото си настроение. „Не. Не още. Ела с мен при крал Умен. Да видим колко време ще издържим.“

Усетих съгласието му. Спрях пред вратата на Умен и хванах таблата с една ръка. Бързо пригладих косата си и поизпънах елека си. Напоследък косата ми започваше да става проблем. По време на един от пристъпите ми на треска в Планините Джоунки я беше подстригала късо. Сега не знаех дали да я връзвам на опашка като Бърич и стражниците, или да я оставя да пада върху раменете ми като на паж.

„Връзвай я на плитка, момко. Заслужил си правото да я носиш като воин и стражник. Само да не е на напомадени къдрици като на Славен.“

Устоях на изкушението да се подсмихна и почуках на вратата.

Почаках, после пак почуках, този път по-силно.

„Представи се и отвори сам“ — предложи Искрен.

— Аз съм Фицрицарин, милорд. Нося ви нещо от готвачката. — Протегнах ръка към вратата. Беше заключена.

„Странно. Баща ми никога не се заключва. Поставя стража на вратата, да, обаче не се заключва и винаги приема всеки, който почука. Можеш ли да отключиш?“

„Сигурно. Но първо пак ще почукам.“ Само дето не заудрях с юмруци по вратата.

— Един момент! Един момент! — прошепна някой отвътре. Ала мина доста повече време преди да бъдат отключени няколкото ключалки и вратата да се открехне няколко пръста. Уолас надзърна като плъх от дупка и попита сърдито: — Какво искаш?

— Искам да видя краля.

— Той спи. Или поне спеше, преди да се разтропаш и да вдигнеш врява. Махай се.

— След малко. — Пъхнах ботуша си в пролуката на затварящата се врата и обърнах яката на елека си, за да покажа сребърната игла с червен камък, без която рядко излизах. Вратата притискаше крака ми. Подпрях я с рамо, като внимавах да не изпусна подноса. — Преди много години ми я даде крал Умен. И заедно с нея ми даде обещание, че винаги, когато я покажа, ще ме допускат при него.