Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Не ме лъжи.

— Престолонаследникът ни помоли да мълчим. Не че не искам да ти разкажа.

Моли се замисли за миг.

— Не бива да слушам клюки, зная. Но слуховете бяха ужасно странни… и върнаха трупове в замъка, за да ги изгорят на клада. И онази жена, дето плачеше в кухнята. Каза, че претопените отвлекли и убили дъщеричката й. Някой каза, че си се бил с тях, за да се опиташ да спасиш детето, друг възрази, че си се натъкнал на претопените точно когато ги нападала мечка. Или друг звяр. Слуховете бяха адски объркани. Някой каза, че си ги убил всичките, друг, дето беше помогнал за кладата, твърдеше, че поне двама били разкъсани от някакво животно. — Тя замълча и ме погледна. Не исках да мисля за това. Не исках да я лъжа, нито да й кажа истината. Не можех да кажа цялата истина на никого. Затова просто вперих очи в нейните. Искаше ми се нещата да са по-прости.

— Фицрицарин?

Никога нямаше да свикна да чувам името си от нея. Въздъхнах.

— Кралят ме помоли да не говоря за това. Но… да, претопените убиха едно дете. И наистина бях там, но закъснях. Това беше най-грозното, най-тъжното нещо, което съм виждал.

— Съжалявам. Не исках да се натрапвам. Просто беше мъчително да не зная нищо.

— Да. — Протегнах ръка и докоснах косата й. Тя сведе глава. — Веднъж ти казах, че съм те сънувал в Силтбей. През целия път от Планинското кралство до Бъкип не знаех дали си се спасила. Понякога ми се струваше, че горящата къща се е срутила върху избата, друг път, че жената с меча те е убила…

Моли ме погледна.

— Когато къщата се срути, към нас се понесе вихър от искри и дим. Той я заслепи, но аз бях обърната с гръб към него. Аз… Убих я с брадвата. — Тя неочаквано се разтрепери. — На никого не съм казвала. На никого. Откъде знаеш?

— Сънувах го. — Нежно я притеглих за ръката и тя се отпусна на леглото до мен. Прегърнах я и я успокоих. — Понякога сънувам истински сънища. Не често — тихо прибавих аз.

Моли се поотдръпна и ме погледна изпитателно.

— Нали не ме лъжеш?

Въпросът ме нарани, но си го заслужавах.

— Не. Това не е лъжа. Обещавам ти никога да не те лъжа…

Тя затисна устата ми с пръсти.

— Надявам се да прекарам остатъка от живота си с теб. Не ми давай обещания, които не можеш да изпълниш.

Целунах пръстите й. Сетне устните й. По някое време Моли стана и заключи вратата. Спомням си, че страстно се помолих Сенч да не се върне точно тази нощ от пътуването си. Не се върна. Вместо това аз заминах надалеч, на място, което ми ставаше все по-познато, ала не по-малко прекрасно.

Тя ме остави посред нощ — събуди ме, за да настои да заключа след нея. Исках да се облека и да я изпратя до стаята й, но Моли възмутено отказа с думите, че и сама можела да изкачи няколко стъпала и че колкото по-малко ни виждали заедно, толкова по-добре. Неохотно се съгласих с логиката й. После заспах по-дълбоко, отколкото от валериана.

Събудих се от гръм и вик. Скочих, замаян и объркан. След миг гърмът се повтори — беше тропане по вратата, — а викът бе на Бърич.

— Един момент! — успях да отвърна аз. Навсякъде ме болеше. Навлякох някакви дрехи и със залитане се запътих към вратата. Трябваше ми доста време, за да отключа. — Какво става?

Бърич беше измит и облечен, със сресана коса и брада. Носеше две брадви.

— Отиваме в кулата на Искрен. Побързай, вече закъсняваме. Но първо се измий. Каква е тази миризма?

— Ароматични свещи — излъгах аз. — Те носят спокойни сънища.

Бърич изсумтя.

— Такива аромати ми носят други сънища. Това е парфюм, момко. Цялата ти стая вони. Чакам те в кулата.

И решително тръгна по коридора. Затътрих се обратно в стаята си, осъзнал, че това е неговата представа за ранна утрин. Измих се със студена вода, не защото обичах, а тъй като нямах време да я топля. Намерих чисти дрехи и тъкмо ги обличах, когато тропането по вратата се повтори.

— Почти съм готов — извиках аз. Блъскането продължи. Това означаваше, че Бърич е ядосан. Е, аз също бях ядосан. Той разбираше колко зле се чувствам тази сутрин. Рязко отворих вратата и шутът се вмъкна вътре като валмо дим. Носеше нов черно-бял костюм. Целите ръкави на ризата му бяха извезани с черни лози. Над черната му яка лицето му бледнееше като зимна луна. „Зимното празненство“ — тъпо си помислих. Тази вечер бе първата нощ от Зимното празненство. Зимата вече се проточваше колкото пет досегашни. Ала тази вечер щяхме да отбележим средата й.

— Какво искаш? — попитах го. Не бях в настроение за глупостите му.

Той подуши въздуха.