Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

„Защо?“

„Защото днес видях неколцина. От безчувствените. Бяха намерили един замръзнал елен на брега на потока и го ядяха. Отвратително вонящо месо, а те го ядяха. Но няма да им стигне за дълго. Утре ще продължат насам.“

„Тогава ще ловуваме утре. Покажи ми къде си ги видял. — Затворих очи и познах речния бряг, който си спомни той. — Не знаех, че се отдалечаваш толкова много! Днес ли измина целия този път, с ранен крак?“

„Не е чак толкова далеч. — В отговора му усетих известно самохвалство. — Пък и знаех, че ще ги търсим. Сам мога да тичам много по-бързо. Така ми е по-лесно да ги открия и после да те заведа при тях за лова.“

„Това не е лов, Нощни очи.“

„Не. Но е нещо, което правим за глутницата.“

Мълчах и гледах как гризе кокалите. Беше пораснал много. От добрата храна бе натрупал плът и мускули. Снегът можеше да вали колкото си иска по козината му, но по-гъстите черни предпазни косми, пръснати сред сивите, не позволяваха на влагата да достигне до кожата му. И миришеше на здрав вълк — не на прекалено обилно хранено куче, държано на закрито без достатъчно движение, а на диво чисто животно.

„Вчера ти ми спаси живота.“

„Ти ме спаси от смърт в клетка.“

„Мисля, че твърде дълго съм бил сам. Забравил съм какво е да имаш приятел.“

Той спря да дъвче кокала и ме погледна весело. „Приятел ли? Тази дума не е достатъчно силна, братко. И е в погрешна посока. Не ме възприемай така. За теб аз ще съм онова, което си ти за мен. Брат и част от глутницата. Но не съм всичко, от което имаш нужда.“ Нощни очи се върна към храната си. Замислих се над думите му.

„Приятен сън, братко“ — му пожелах на тръгване.

Той изсумтя.

„Сън ли? Едва ли. Луната може да се покаже през облаците и да хвърли светлина за лов. Но иначе може да поспя.“

Кимнах и го оставих при кокалите. На връщане в замъка не се чувствах толкова самотен като преди. Ала изпитвах и известно угризение, че Нощни очи толкова лесно приспособява живота и волята си към моите. Това надушване на претопени не ми се струваше честно.

„За глутницата. Това е за благото на глутницата. Безчувствените се опитват да навлязат в нашата територия. Не можем да го допуснем.“ Тази мисъл не го смущаваше и той наистина бе изненадан от чувствата ми. Кимнах в мрака, влязох през кухненската врата и отново се озовах на светло и топло.

Качих се в стаята си, като си мислех за случилото се през последните няколко дни. Бях решил да пусна вълчето на свобода. Вместо това бяхме станали братя. Не съжалявах. Бях отишъл да предупредя Искрен за нови претопени край Бъкип. Вместо това установих, че той вече знае за тях, и си бях тръгнал със задачата да проуча въпроса за Праотците и да потърся други умели. Бях го помолил да даде градината на Кетрикен, та тя да си има занимавка. Вместо това я бях заблудил и още повече бях разпалил любовта й към Искрен. Спрях да си поема дъх на една площадка. Може би всички танцувахме под мелодията на шута. Нима самият той не ми беше предложил някои от тези неща?

Докоснах пиринченото ключе в джоба си. Защо не сега?

Искрен не бе в спалнята си, но Чарим ме пусна да вляза. Взех колкото можех да нося от свитъците — бяха повече, отколкото очаквах. Върнах се в стаята си и ги оставих на скрина. Запалих огън, после подръпнах превръзката на шията си — грозно парче плат, напоено с кръв. Знаех, че трябва да я сменя, но мисълта да я смъкна от раната ме ужасяваше. Хвърлих още дърва в огъня. Започнах да подреждам свитъците. Ситен почерк, избелели илюстрации. Вдигнах очи и се огледах.

Легло. Скрин. Нощно шкафче до леглото. Кана и леген за миене. Страшно грозен гоблен, на който крал Мъдрост беседва с жълтеникав Праотец. Връзка свещи на огнището. Почти нищо не се бе променило през годините, откакто живеех тук. Пуста, мрачна стая, лишена от всякакво въображение. И аз бях пуст и мрачен човек, лишен от всякакво въображение. Нанасях удари, ловувах и убивах. Изпълнявах заповеди. По-скоро куче, отколкото човешко същество. При това дори не домашно куче, скъп любимец. Едно от работните животни. Кога за последен път бях виждал Умен? Или Сенч? Дори шутът ми се подиграваше. Какво бях за другите, освен оръдие в ръцете им? Дали някого го беше грижа за мен? Изведнъж вече не можех да търпя собствената си компания. Оставих свитъка, който бях взел, и излязох от стаята.

Почуках на вратата на лейди Търпение. Тишина.

— Кой е? — чу се накрая гласът на Лейси.

— Фицрицарин.

— Фицрицарин! — Известна изненада. Бе късно за моите посещения. Обикновено идвах денем. С наслада чух звука от вдигането на резето и завъртането на ключа. Беше обърнала внимание на предупреждението ми. Вратата бавно се отвори и колебливо усмихната, Лейси отстъпи назад, за да ме пусне вътре.