Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Знаех.

— Не ме интересува какво ще кажат хората.

— Ти може и до го изтърпиш. Ами Моли? Ами децата ви?

Мълчах. Търпение сведе очи към неподвижно отпуснатите си в скута ръце.

— Ти си млад, Фицрицарин — тихо и успокоително продължи тя. — Знам, че сега не вярваш. Но може да срещнеш друга. По-подходяща за теб. Същото се отнася за Моли. Може би тя заслужава да получи шанс да е щастлива. Може би трябва да се отдръпнеш и да я оставиш. Дайте си една-две години. Ако дотогава чувствата ви не са се променили…

— Моите чувства няма да се променят.

— Нито пък нейните, опасявам се — откровено отвърна Търпение. — Тя те обича, Фиц. Дала ти е сърцето си, без да знае кой си всъщност. Каза ми го. Не искам да я издавам, но ако постъпиш както те помоли и я оставиш на мира, Моли никога няма да има възможност да ти го каже. Затова ще говоря аз и се надявам, че няма да ме обвиниш за болката, която трябва да ти причиня. Тя знае, че това не е възможно. Не иска да е слугиня, омъжена за благородник. Не иска децата й да са дъщери и синове на бъкипска слугиня. Затова пести малкото, което съм в състояние да й плащам. Купува восъка и благоуханията си и доколкото може, продължава да упражнява занаята си. Иска да спести достатъчно, за да започне наново, да отвори своя свещарница. Това няма да е скоро. Но е нейната цел. — Търпение замълча за миг. — Моли не вижда място за теб в своя живот.

Дълго седях и мислих над думите й. Лейси и Търпение мълчаха. Лейси направи чай и ми подаде димящата чаша. Вдигнах очи и се опитах да й се усмихна. Внимателно оставих чая настрани и попитах:

— Още отначало ли знаеше, че ще се стигне до това?

— Боях се — простичко отвърна Търпение. — Но знаех и че не мога да направя нищо. Нито пък ти.

Седях неподвижно, без да мисля. Опрял нос в един кокал, Нощни очи дремеше в издълбаната под старата колиба бърлога. Леко го докоснах, без да го будя. Спокойното му дишане бе като котва. Хванах се за него.

— Фиц? Какво ще правиш?

Сълзи запариха в очите ми. Запремигвах.

— Каквото ми е наредено — казах. — Кога съм правил нещо друго?

Търпение мълчеше. Бавно се изправих. Раната на шията ми пулсираше. Внезапно ми се прииска просто да заспя. Извиних се и тя ми кимна. На вратата спрях.

— А защо дойдох тази вечер. Освен за да те видя. Кралица Кетрикен възстановява Градината на кралицата. Онази на покрива на кулата. Спомена, че иска да знае как е била подредена едно време. По времето на кралица Постоянство. Реших, че може би си спомняш.

Търпение се поколеба.

— Наистина си спомням. Отлично. — Тя помълча малко, после лицето й грейна. — Ще ти я скицирам и ще ти обясня всичко. После ще можеш да отидеш при кралицата.

Срещнах очите й.

— Струва ми се, че сама би трябвало да идеш при нея. Много ще се зарадва.

— Никога не съм можела да се оправям с хора, Фиц. — Търпение се запъна. — Сигурна съм, че ще й се сторя странна. Досадна. Не мога… — Тя млъкна.

— Кралица Кетрикен е много самотна — тихо казах аз. — Около нея има придворни дами, но не са й истински приятелки. Някога и ти си била престолонаследница. Не си ли спомняш как си се чувствала?

— За нея е съвсем различно. За мен беше друго.

— Сигурно — съгласих се аз. Обърнах се да си вървя. — Защото си имала внимателен и любящ съпруг. — Търпение изненадано възкликна. — И принц Славен едва ли е бил толкова… умен, колкото е сега. И си имала Лейси да те подкрепя. Да, лейди Търпение. Сигурен съм, че за нея е съвсем различно. Много по-тежко.

— Фицрицарин!

Спрях на вратата.

— Да, милейди?

— Обърни се, когато ти говоря!

Бавно се подчиних и тя тропна с крак.

— Това не ти прилича! Опитваш се да ме оскърбиш! Смяташ, че не изпълнявам дълга си ли? Че не зная какъв е дългът ми?

— Милейди?

— Утре ще отида при нея. И тя ще ме намери за странна, несръчна и непостоянна. Ще й доскучае с мен и ще й се прииска да не съм ходила. И тогава ще ми се извиниш, че си ме накарал да го направя.

— Сигурен съм, че сте права, милейди.

— Махай се! Непоносимо момче. — Търпение отново тропна с крак и изтича в спалнята си. Лейси ми отвори вратата. Устните й бяха стиснати, лицето й беше свъсено.

— Е? — попитах на тръгване, защото знаех, че има какво да ми каже.

— Мисля си, че много приличаш на баща си — язвително отбеляза тя. — Само че не си толкова упорит. Той не се отказваше толкова лесно.

После решително хлопна вратата зад мен.

Известно време продължих да зяпам затворената врата, после се запътих към стаята си. Знаех, че трябва да сменя превръзката на раната си. Докато се качвах по стълбището, ръката ми пулсираше с всяка крачка. Спрях на площадката и се загледах в свещите, които горяха в свещниците. Заизкачвах се нагоре.