Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Няколко минути чуках на вратата. Отдолу се процеждаше жълта светлина от свещ, но скоро угасна. Извадих ножа си и експериментирах с ключалката. Беше я сменила. Изглежда, имаше и резе, достатъчно тежко, за да не мога да го повдигна с острието на ножа. Отказах се и си тръгнах.

Спускането винаги е по-лесно от изкачването. Всъщност е много по-лесно, особено когато едната ти ръка е ранена. Погледнах към вълните, които се разбиваха като бяла дантела в далечните скали. Нощни очи имаше право. Луната беше успяла да се покаже между облаците. Въжето се хлъзна в дланта ми и аз изпъшках от болка, когато ранената ми ръка трябваше да поеме тежестта. „Още съвсем мъничко“ — обещах си. Спуснах се още две стъпала.

Первазът на прозореца на Моли бе по-тесен, отколкото се бях надявал. Увих въжето около ръката си. Острието на ножа ми потъна в цепнатината между зле затворените капаци. И тъкмо бях вдигнал горната кукичка и работех върху долната, когато чух гласа й отвътре.

— Ако влезеш, ще викам. Стражниците ще дойдат.

— Тогава по-добре им направи чай — отвърнах сърдито и продължих да се мъча с долната кукичка.

След миг Моли рязко отвори капаците и се изправи на прозореца. Беше по нощница, ала още не си бе сплела косите. Беше наметната с шал.

— Върви си — свирепо ми каза тя. — Махай се оттук.

— Не мога — отвърнах задъхано. — Нямам сили да се покатеря до горе, а въжето не стига до земята.

— Не може да влезеш — упорито заяви тя.

— Добре тогава. — Седнах на перваза с единия крак в стаята и с другия — увиснал навън. Вятърът развяваше нощницата й и раздухваше огъня. Мълчах.

— Какво искаш? — гневно попита тя. Трепереше.

— Теб. Исках да ти кажа, че утре ще отида при краля да поискам разрешение да се оженя за теб. — Думите се изплъзнаха от устата ми, без да съм ги обмислял. Изведнъж шеметно осъзнах, че съм в състояние да кажа и направя всичко. Абсолютно всичко.

Моли ме зяпна, после каза:

— Аз не искам да се омъжа за теб.

— Нямах намерение да му споменавам за това. — Усмихнах й се.

— Ти си непоносим!

— Да. И замръзвам. Моля те, поне ме пусни да се стопля.

Моли не ми позволи. Но отстъпи назад. Леко скочих вътре, без да обръщам внимание на болката в ръката си. Затворих капаците. Пресякох стаята. Приклекнах до огнището и разпалих огъня, за да прогоня студа. После се изправих и протегнах ръце към пламъците. Тя не каза нито дума. Стоеше със скръстени на гърдите ръце. Погледнах я и се усмихнах.

Тя не отговори на усмивката ми.

— Върви си.

Помръкнах.

— Моля те, нека само си поговорим. Мислех, че предния път сме се разбрали. Сега не искаш да разговаряш с мен… не зная какво се е променило, не разбирам какво става помежду ни.

— Нищо. — Изведнъж ми се стори ужасно крехка. — Нищо не става помежду ни. Нищо не може да стане помежду ни. Имах време да помисля, Фицрицарин. — Името прозвуча странно в устата й. — Ако беше дошъл така преди седмица, преди месец, дързък и усмихнат, щеше да ме спечелиш, убедена съм. — Тя си позволи тъжно да се усмихне. Сякаш си спомняше как някога отдавна мъртво дете е лудувало в летен ден. — Но ти не дойде. Беше благопристоен и практичен. И колкото и глупаво да ти звучи, това ме нарани. Казах си, че ако ме обичаш толкова силно, колкото твърдиш, нищо, нито стените, нито маниерите, нито репутацията и протоколът, няма да ти попречат да се виждаш с мен. Онази нощ, когато дойде, когато… но това не промени нищо. Ти не се върна.

— Но аз го направих заради теб, заради твоята репутация… — отчаяно започнах аз.

— Шшт. Казах ти, че беше глупаво. Но чувствата не винаги са разумни. Те са си просто чувства. Твоята любов към мен не е разумна. Нито моята. Накрая го осъзнах. Осъзнах също, че разумът трябва да заповядва на чувствата. — Тя въздъхна. — Страшно се разгневих, когато чичо ти разговаря с мен. Побеснях. Той ме предизвика, накара ме да взема твърдо решение да остана, въпреки всичко, което ни разделяше. Но аз не съм от камък. Пък и дори камък ще се изтърка от постоянната ледена хватка на благоразумието.

— Кой чичо? Принц Славен ли? — Не можех да повярвам на такова предателство.

Тя бавно кимна.

— Той искаше да запазя в тайна разговора ни. Нямало да е от полза за никого, ако научиш, така ми каза. Той трябвало да се грижи за интересите на семейството. Трябвало да го разбера. Разбрах го, но се ядосах. Едва по-късно чичо ти ме накара да проумея, че това е и в мой интерес. — Моли замълча и за миг вдигна ръка към лицето си. Плачеше. Безмълвно. Сълзите просто се стичаха по бузите й.