Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Много е красиво, разбира се — осмели се да каже лейди Надежда. — Но е и ужасно студено. А и не може да се направи нищо, докато снегът не се стопи и вятърът не отслабне.

— О, грешите! — възрази кралица Кетрикен и се засмя. — Градината започва в сърцето. Утре трябва да изметем снега и леда. И после трябва да се подредят всички тези пейки, статуи и саксии. Но как? Като спици на колело ли? Като лабиринт? По височина? Има хиляди начини и трябва да видим как точно ще стане. Освен ако милорд не си спомни точно как е било някога. Тогава ще възстановя градината от детството му!

— Утре, кралице Кетрикен. Защото вече мръква и става студено — посъветва я лейди Скромност. Виждах какво струва на възрастната жена изкачването, последвано от стоенето на студа. Ала тя мило се усмихна. — Довечера мога да ви разкажа спомените си от градината.

— Наистина ли? — възкликна Кетрикен и хвана двете й ръце в своите. Усмивката, с която дари лейди Скромност, бе като благословия.

— С удоволствие.

Бавно тръгнахме надолу. Аз напуснах покрива последен. Затворих вратата и за миг спрях, та очите ми да се приспособят към сумрака на кулата. Под мен подскачаха пламъчета на свещи. Благослових пажа, който се беше сетил да изтича и да ги донесе. Цялата ми ръка, от ухапаното до раната от меча, пулсираше отвратително. Мислех за възхитата на Кетрикен и се радвах за нея, макар с угризение да си казвах, че съм я издигнал върху фалшиви основи. Искрен бе изпитал облекчение от предложението ми, да подари Градината на кралицата, ала за него това не означаваше същото, каквото за нея. Тя щеше да се нахвърли на идеята така, сякаш е светилище на нейната любов. Съмнявах се, че на сутринта Искрен изобщо ще си спомня, че й я е подарил.

Отидох на вечеря с мисълта, че ми се иска да съм сам. Затова не влязох в залата, а отидох в стаята на стражниците до кухнята. Там бяха Бърич и Хендс. Поканиха ме да им правя компания и не можех да им откажа. Ала щом седнах, все едно ме нямаше. Не ме изключваха от разговора си. Но приказваха за живот, който вече не беше мой. Безкрайните подробности за събитията в конюшнята ми убягваха. Усещах, че само мълчаливо кимам на думите им. Те се разбираха добре. Бърич не се отнасяше снизходително с Хендс. Но Хендс не криеше уважението си към човека, когото очевидно смяташе за свой началник. За кратко време той бе научил от Бърич много неща. Миналата есен беше напуснал Бъкип като обикновен коняр. Сега компетентно говореше за соколи и кучета и задаваше сериозни въпроси относно избора на Бърич на коне за разплод. Все още не се бях нахранил, когато двамата станаха да си ходят. Хендс се притесняваше за някакво куче, което било ритнато от кон. Пожелаха ми приятна вечер и излязоха.

Останах на мястото си. Наоколо имаше други стражници и ратници — ядяха, пиеха и приказваха. Приятните звуци на разговорите, тракането на лъжиците, глухото тупване на отрязаните резени сирене от питата бяха като музика. Миришеше на храна и хора, на огън, пиво и вкусна яхния. Трябваше да се чувствам доволен, а не неспокоен. Нито тъжен. Нито самотен.

„Братко?“

„Идвам. Чакай ме при старата кочина.“

Нощни очи бе ловувал надалеч. Стигнах там пръв и спрях в тъмнината да го почакам. В кесията ми имаше гърненце с мехлем, носех чувалче с кокали. Снегът се вихреше около мене — безкраен танц от зимни искри. Очите ми се взираха в мрака. Усещах го, усещах го наблизо, ала въпреки това успя да ме стресне. Този път прояви снизхождение и съвсем лекичко ме захапа и разтърси китката на здравата ми ръка. Влязохме в свинарника. Запалих свещ и прегледах рамото му. Предната вечер бях уморен и затова сега с радост установих, че съм се справил добре. Бях остригал гъстата козина около раната и я бях промил с чист сняг. Струпеят беше дебел и тъмен. Видях, че днес е текло мъничко кръв. Но не много. Намазах раната с дебел пласт мехлем. Нощни очи леко потръпна, ала ме изтърпя. После обърна глава и подуши мястото.

„Гъша мас“ — отбеляза той и започна да я ближе. Оставих го. Нищо в лекарството нямаше да му навреди, а с помощта на езика му то по-добре щеше да проникне в раната.

„Гладен ли си?“ — попитах го.

„Не много. Покрай старата стена има много мишки. — После подуши чувала. — Но малко телешко или еленско ще ми дойде добре.“

Изсипах кокалите на купчина и той ги подуши, после избра един. „Скоро ще ходим ли на лов?“ Представи си претопените.

„След ден-два. Искам другия път да мога да въртя меч.“

„Не те обвинявам. Кравешките зъби не са сериозно оръжие. Но не чакай прекалено дълго.“