Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Дълбоко в очите й сякаш трепна нещо и отново изчезна.

— Да — безизразно отвърна тя. Нито една от иглите не спря скокливия си танц, ала бях сигурен, че всички уши очакват да чуят вестта, която нося.

— На покрива на една от кулите някога е имало градина. Наричали я „Градината на кралицата“. Според принц Искрен преди там имало саксии с растения и езерца с рибки. Тази градина била на майка му. Той би искал да я възстановите, милейди.

В стаята се възцари пълна тишина. Кетрикен се ококори.

— Сигурен ли си, че ми предаваш правилно съобщението? — предпазливо попита тя.

— Разбира се, милейди. — Реакцията й ме озадачи. — Той каза, че ще му доставите огромно удоволствие, ако я възстановите. Говореше за нея с нежност, особено за лехите цъфтяща бабина душица.

Радостта, която се изписа на лицето й, разцъфна като нежни цветя. Кетрикен вдигна длан пред устата си и треперливо си пое дъх. Бледото й лице поруменя. Очите й блеснаха.

— Трябва да я видя — възкликна тя. — Веднага! — Престолонаследницата рязко се изправи. — Розмари! Плаща и ръкавиците ми. — После със сияещо лице се обърна към придворните си дами. — Ще се облечете ли, за да ме придружите?

— Милейди, навън бушува страшна буря… — колебливо започна една от тях.

Ала друга, по-възрастна жена с майчинско излъчване, лейди Скромност, бавно стана от стола си.

— Аз ще дойда с вас на покрива на кулата. Плък! — Момчето, което дремеше в ъгъла, скочи. — Изтичай да ми донесеш плаща и ръкавиците. — Тя отново се обърна към Кетрикен. — Добре си спомням тази градина от времето на кралица Постоянство. Там прекарвахме заедно много приятни часове. С радост ще участвам във възстановяването й.

Последва съвсем кратка пауза, сетне и другите придворни дами започнаха да стават. Когато се върнах със собствения си плащ, всички бяха готови да тръгнем. Чувствах се странно, докато водех тази женска процесия по коридорите на замъка и после по дългото стълбище до Градината на кралицата. Като се броят пажовете и любопитните, след нас с Кетрикен вече вървяха двадесетина души. Кралицата ме следваше по петите, другите се точеха в безкрайна опашка след нас. Докато натисках с рамо вратата, престолонаследницата тихо попита:

— Значи ми е простил, нали?

Спрях да си поема дъх. От бутането на тежката врата раната на шията ме заболя.

— Милейди?

— Милорд Искрен ми е простил. И по този начин го показва. О, ще направя прелестна градина за двама ни. Никога повече няма да го опозоря. — Докато зяпах унесената й усмивка, тя излезе на площадката в дълбокия до прасците сняг, без изобщо да му обръща внимание. Огледах се и се зачудих дали не съм си изгубил ума. Тук нямаше нищо, само преспи сняг под оловно небе. Преместените до едната стена статуи и саксии бяха затрупани. Приготвих се за разочарованието на кралицата. Вместо това, докато вятърът вихреше падащите снежинки около нея, тя разпери ръце, завъртя се, засмя се като щастливо дете и възкликна:

— Страшно е красиво!

Излязох след нея. Последваха ни и другите. След миг престолонаследницата се озова при купчините статуи, вази и басейнчета. Изчисти снега от бузата на едно херувимче толкова нежно, като че ли му беше майка. После изчисти една каменна пейка, вдигна херувимчето и го сложи на нея. Запретна ръкави и продължи с още няколко статуи, като настоя и другите жени да дойдат и да ги видят.

Застанах на известно разстояние от тях. Студеният вятър брулеше лицето ми, събуждаше болежките от раните ми и ми носеше тежки спомени. Веднъж бях стоял тук почти гол на студа, докато Гален се бе опитвал да ми набие Умението в главата. Бях стоял точно на това място, докато той ме беше бил като псе. Тук се бях борил с него и в тази борба завинаги бях осакатил Умението си. Споменът все още ме изпълваше с горчивина. Зачудих се дали някоя градина, колкото и зелена и спокойна да е, може да ме очарова. Ниската стена ме мамеше. Знаех, че ако се приближа и погледна надолу, ще видя скалите. Не се приближих. Бързият край, който някога ми бе обещавало това падане, никога повече нямаше да ме съблазни. Пропъдих някогашното предложение на Гален и се обърнах към кралицата.

На белия фон на снега и камъка бледият й силует направо оживяваше. Има едно цвете, кокиче, което цъфти още преди снеговете да се стопят. Кетрикен ми напомняше за кокиче. Светлата й коса изведнъж стана златиста на фона на зеления й плащ, устните й бяха червени, страните й — като розите, които отново щяха да разцъфнат тук. Очите й бяха сини мъниста, докато разравяше снега и възклицаваше при всяко новооткрито съкровище. И обратното. Облечените в тъмно придворни дами с черни или кафяви очи бяха дебело увити срещу зимния студ. Те стояха тихо, съгласяваха се с принцесата и се радваха на очевидното й щастие, но в същото време търкаха замръзналите си пръсти и трепереха, свити във вълнените си плащове. Ето как трябваше да я види Искрен, помислих си — грейнала от въодушевление и енергия. Тогава нямаше да може да не я обича. Нейната жизненост пламтеше — точно като него, когато бе на лов или езда. Поне някога.