Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Искрен рязко вдигна глава.

— Старата, на покрива на кулата — поясних аз. — От години не е използвана. Видях какво е останало от нея преди Гален да ни нареди да я разчистим, за да освободим място за уроците ни. Навремето трябва да е било очарователно място. Бъчви с пръст и растения, статуи, пълзяща зеленина.

Искрен се усмихна.

— И басейнчета с водни лилии, рибки и дори жабчета. Лете птиците често идваха там да пият и да се плискат във водата. С Рицарин обичахме да си играем в градината. Тя имаше талисманчета от стъкло и лъскав метал, завързани на конци. И когато вятърът ги разлюляваше, те се блъскаха едно в друго и блестяха като скъпоценни камъни на слънцето. — Споменът за онова място и време го стопли. — Майка ми имаше котка и тя се излежаваше на топлите камъни. С петниста козина и кичурчета косми на ушите. Ние я дразнехме с конци и пера и тя ни дебнеше между саксиите с цветя. Докато в това време трябваше да учим билките. Така и не успях да ги науча. Там имаше страшно много други занимания. Освен бабината душица. Знаех всеки вид бабина душица в градината й. Майка ми отглеждаше много бабина душица. И коча билка. — Искрен се усмихваше.

— Кетрикен ще се влюби в това място — казах му аз. — В Планините тя много се е занимавала с градинарство.

— Наистина ли? — изненада се той. — Мислех си, че се е занимавала с повече… физически дейности.

Изпитах мимолетно раздразнение. Не, нещо повече от раздразнение. Как можеше да знам повече за жена му от него?

— Имаше градина — тихо отвърнах аз. — С много билки, и знае за какво се използват. Лично съм ви разказвал за тях.

— Сигурно. — Престолонаследникът въздъхна. — Имаш право, Фиц. Иди при нея и й разкажи за Градината на кралицата. Сега е зима и сигурно не може да се направи много, но напролет ще е чудесно да бъде възстановена…

— Може би е по-добре сам да й кажете, милорд — осмелих се да предложа, ала той поклати глава.

— Нямам време. Но съм убеден, че ще се справиш. А сега да слизаме долу. При картите. Искам да обсъдим някои неща.

Мигновено се обърнах към изхода. Престолонаследникът ме последва по-бавно. Задържах вратата пред него. На прага той спря и погледна през рамо към отворения прозорец.

— Зове ме — спокойно и простичко призна Искрен, сякаш ми съобщаваше, че обича сливи. — Зове ме винаги, когато не съм зает. И затова трябва да съм зает, Фиц. Много зает.

— Разбирам — бавно отвърнах аз, макар изобщо да не бях убеден.

— Не. Не разбираш — уверено рече той. — Това е нещо като невъобразима самота, момко. Мога да се пресегна и да докосна други. Някои — съвсем лесно. Но никой не се пресяга към мен. Когато Рицарин беше жив… Все още ми липсва. Понякога съм страшно самотен без него — все едно съм останал последният от своя вид на света. Като последния вълк, който ловува сам.

Побиха ме тръпки.

— Ами крал Умен?

Искрен поклати глава.

— Той вече рядко използва Умението. Силата му вече не е като някога, а това изтощава колкото ума, толкова и тялото. — Спуснахме се няколко стъпала надолу. — Сега двамата с теб сме единствените, които го знаем — промълви престолонаследникът.

Кимнах.

Бавно продължихме надолу.

— Лечителят прегледа ли ръката ти? — попита той.

Поклатих глава.

— Нито Бърич.

Заяви го като факт, убеден във верността му.

Отново поклатих глава. Следите от зъбите на Нощни очи по кожата ми бяха прекалено явни, въпреки че ме беше захапвал на шега. Не можех да покажа на Бърич раните от претопените, без да му издам своя вълк.

Искрен въздъхна.

— Добре. Пази раната чиста. Предполагам, че знаеш как. И следващия път не излизай неподготвен. Никога. Не винаги ще ти се притичат на помощ.

Забавих крачка. Искрен продължи надолу. Дълбоко си поех дъх и прошепнах:

— Принце… Какво знаете за… това?

— По-малко от теб — весело отвърна той. — Но повече, отколкото си мислиш.

— Говорите като шута — горчиво отбелязах аз.

— Да. Понякога. Той също отлично разбира самотата и към какво тласка човек тя. — Престолонаследникът си пое дъх и бях готов да се закълна, че ще каже, че знае какъв съм и не ме осъжда. Вместо това Искрен продължи: — Преди няколко дни шутът е говорил с теб.

Безмълвно го последвах, като се чудех какво знае за много неща. Умението, разбира се. Стигнахме до кабинета му и аз влязох след него. Както винаги, Чарим вече ни очакваше. Както и храна и греяно вино. Искрен започна да яде с огромен апетит. Седнах срещу него. Като го гледах как поглъща простата, здрава храна, и аз огладнях. В това отношение той все още беше воин. Обичаше това малко удоволствие — вкусната, добре поднесена храна, и й се наслаждаваше, когато може. Зачудих се как ще е следващото лято, когато всеки ден часове наред щеше да му се налага да използва Умението, за да пази крайбрежието ни и да прилага мисловните си трикове, за да отблъсква пиратите. Спомних си какъв го бях виждал миналото лято по жътва: изтощен до изпосталяване, с набръчкано лице, без желание да се храни, издържащ единствено благодарение на стимулантите, които Сенч слагаше в чая му. Животът му се бе превърнал в часовете, които прекарваше с Умението. През лятото гладът му за Умението щеше да замени всяко друго удоволствие в живота му. Как щеше да го приеме Кетрикен?