Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Обзе ме абсолютен ужас. Напрегнах всичките си сили. Също като първия път, когато се бях сражавал с претопени — с безмозъчна жестокост, съперничеща на тяхната. Природните стихии бяха единственият ми съюзник, защото враговете ми бяха измъчени от студа и лишенията. Ръцете им бяха замръзнали и макар че всички бяхме тласкани от инстинкт за самосъхранение, моят поне бе силен, докато техните бяха изчерпани от бруталността на сегашното им съществувание. Успях да се освободя от нападателя си. Само това си спомням. Останалото ми е малко мъгливо. Не мога да подредя събитията. Изтеглих ножа си от ребрата на младия. Помня палец, който се мъчеше да извади окото ми, и изхрущяването, с което го изкълчих или счупих. Третият ме удряше с тояга по рамото, докато успях да обърна другаря му към него като щит. Не си спомням да съм изпитвал болка от тези удари и раната на шията ми — само топлина от бликащата кръв. Не можех да ги победя. Бяха прекалено много. Младият лежеше на снега и храчеше червена пяна, но вторият ме душеше, докато третият замахваше с меча си. Ритах и удрях с ръце в напразен опит да се защитя. Светът постепенно потъваше в мрак и небето започваше да се върти.

„Братко!“

Той се появи от нищото и се блъсна в нас като таран. Всички паднахме на земята и най-сетне успях да си поема глътка въздух. Главата ми се проясни и изведнъж отново имах смелост да се боря, без да обръщам внимание на болката! Кълна се, че можех да се видя, с лице, поморавяло от душенето, полудял от миризмата на кръвта. Оголих зъби. Вълчо събори единия и го повлече настрани. Нападна го с бързина, която не бе по силите на никой човек, отскочи преди онзи да успее да го хване, после отново му се нахвърли.

Усетих, когато зъбите на Вълчо се затвориха около гърлото на претопения. Усетих смъртта в собствената си уста, шурналата кръв по муцуната ми. Разтърсих глава и зъбите ми откъснаха плът.

Последва миг на пустота.

Седях на земята, опрял гръб на едно дърво. Вълчо лежеше наблизо в снега. Предните му лапи бяха окървавени. Той ги ближеше и бавно, грижливо ги почистваше.

Вдигнах ръкав към устата си и избърсах кръвта. Не беше моя. Рязко се наведох напред и изплюх косми от брада, после повърнах, но дори киселият вкус на повърнатото не успя да премахне плътта и кръвта на убития от устата ми. Погледнах към трупа му и отново се извърнах. Гръклянът му бе изтръгнат. За миг си спомних как го захапвам, усетих жилите на гърлото му със зъбите си. Стиснах очи и застинах абсолютно неподвижно.

Студен нос, опрян в бузата ми. Отворих очи. Той седеше до мен и ме гледаше. „Вълчо.“

„Нощни очи — поправи ме вълкът. — Майка ми ме нарече Нощни очи. Бях последният от братята и сестрите си, който отвори очи.“ Той подсмръкна и кихна. Погледна към проснатите мъже. Неволно проследих очите му. Бях убил с ножа си младия, ала той не беше умрял веднага. Другите двама…

„Аз убивах по-бързо — тихо отбеляза Нощни очи. — Но нямам зъби на крава. Ти се справи добре за такъв като теб.“ Той се изправи и разтърси козината си. Кръв, и студена, и топла, опръска лицето ми. Ахнах и я избърсах, после разбрах какво означава това.

„Тече ти кръв.“

„И на теб. Той издърпа меча от теб, за да го забие в мен.“

„Дай да погледна.“

„Защо?“

Въпросът увисна помежду ни в студения въздух. Нощта щеше да ни свари тук. Клоните на дърветата чернееха на фона на привечерното небе. Нямах нужда от светлина, за да го виждам. Всъщност нямаше нужда да го виждам. Трябва ли да видиш ухото си, за да знаеш, че е част от теб? Бе също толкова безполезно да отричам, че някоя част от тялото ми е моя, колкото и да твърдя, че Нощни очи не е част от мен.

„Ние сме братя. Ние сме глутница“ — признах аз.

„Наистина ли?“

Усетих пресягане, опипване, привличане на вниманието ми. Позволих си да си спомня, че и преди го бях усетил и го бях отрекъл. Сега не го направих. Отдадох му мислите си. Нощни очи. Козина и зъби, мускули и нокти, и аз не го избегнах. Разбрах, че мечът се е забил в рамото му и върхът му се е плъзнал между два големи мускула. Той държеше лапата си повдигната към гърдите. Поколебах се и усетих болката му, че съм се поколебал. Затова, без да се дърпам повече, се пресегнах към него, както беше направил той. „Доверието не е доверие, докато не е пълно.“ Бяхме толкова близо, че не знаех на кого от нас е тази мисъл. За миг имах двойно усещане за света, докато възприятията на Нощни очи се застъпваха с моите, усетих с неговото обоняние миризмата на труповете, чух с неговия слух лисиците, които вече се приближаваха към мършата, виждах с неговите очи. После тази двойственост изчезна и неговите сетива бяха мои, а моите — негови. Бяхме обвързани.