Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Студът се усилваше — и на земята, и в костите ми. Намерихме плаща ми, целият заскрежен, но аз го изтупах и се увих в него. Не се опитах да го закопчая, за да не се допира до мястото, където бях ухапан. След това си нахлузих ръкавиците.

„По-добре да тръгваме — тихо казах аз. — Когато се приберем, ще се погрижа да почистим и превържем раните си. Но първо трябва да се приберем и да се стоплим.“

Усетих съгласието му. Той закрачи до мен, не зад мен. Веднъж вдигна нос и подуши свежия въздух. Брулеше ни леден вятър. Заваля сняг. Това бе всичко. Обонянието му ми съобщи, че е излишно да се боя от претопени. Въздухът беше чист, освен вонята на онези зад нас, ала дори тя отслабваше, превръщаше се в миризма на леш и се смесваше с тази на лисиците, които се приближаваха към тях.

„Ти не беше прав — отбеляза Нощни очи. — Нито един от двама ни не ловува добре сам. — Лукава насмешка. — Освен ако не смяташ, че се справяше добре, преди да дойда.“

„Вълкът не е създаден да ловува сам“ — опитах се да запазя достойнството си аз.

Той ми се изплези.

„Не се бой, малки братко. Ще бъда до теб.“

Продължихме да вървим в снега между черните дървета. „Още малко“ — успокои ме той. Усетих силата му да се слива с моята, докато куцукахме към дома.

Когато отидох в кабинета на Искрен, наближаваше пладне. Ръката ми бе грижливо бинтована и превръзката не се забелязваше под широкия ръкав. Самата рана не беше толкова тежка, колкото болезнена. Ухапаното обаче не можеше да се скрие толкова лесно. Бях изгубил парче плът и много кръв. Когато предната нощ го бях видял в огледалото, едва не ми призля. Когато го почистих, кръвотечението се усили — бях изгубил част от себе си. Е, ако Нощни очи не се беше намесил, нямаше да ми се размине само с това. Нямам думи да изразя колко противна ми се струваше тази мисъл. Бях успял да се превържа, ала не много добре. Ризата ми болезнено се търкаше в раната, но поне я скриваше. Изпълнен с опасения, почуках на вратата и тъкмо се прокашлях, когато тя се отвори.

Чарим ми каза, че Искрен го нямало. В очите му видях дълбока тревога. Опитах се да не я споделя.

— Не може да остави корабостроителите да си гледат работата, така ли?

Той поклати глава.

— Не. Горе в кулата е — отвърна старият слуга. Обърнах се и той бавно затвори вратата.

Е, Кетрикен ми го беше казала. Бях се опитал да забравя тази част от нашия разговор. Обзе ме ужас, докато се качвах по стълбището. Искрен нямаше причина да е там. Тази кула бе мястото, откъдето лете той използваше Умението срещу пиратите, стига времето да позволяваше. През зимата нямаше защо да е там, особено в тази виелица. Никаква причина — освен ужасната привлекателност на самото Умение.

Бях изпитвал тази съблазън, напомних си, докато стисках зъби. Известно време бях усещал шеметната жизненост на Умението. Като съсирен спомен от отдавнашна болка, до мен достигнаха думите на Гален: „Ако сте слаби — беше ни заплашил той, — ако не ви достигат съсредоточеност и дисциплина, ако сте снизходителни и склонни към удоволствия, няма да овладеете Умението. По-скоро Умението ще овладее вас. Упражнявайте лишаването от всякакви удоволствия, не си позволявайте слабости, които ви изкушават. Когато станете твърди като стомана, може би ще сте готови да посрещнете съблазънта на Умението и да й устоите. Ако й се отдадете, ще станете като големи бебета, безмозъчни и безволеви.“ А после бе започнал да ни учи с лишения и наказания, които надхвърляха всякакъв здрав разум. Ала когато се бях сблъскал с радостта от Умението, аз не го възприех като глупаво удоволствие, както намекваше Гален. То по-скоро предизвикваше същия приток на кръв и бясно туптене на сърцето, каквито понякога ми носеха музиката, внезапният полет на пъстър фазан в есенна гора или дори съвършено изпълненият скок с кон. Онзи миг, в който всички неща застават в равновесие и се движат заедно като птици, понесли се в полет. Същото бе и с Умението, ала не само за миг. Продължаваше толкова, колкото можеше да го задържи човек, и ставаше все по-силно и чисто с усъвършенстването на умелия. Или поне така си мислех. Моето Умение завинаги беше осакатено в една битка на воля с Гален. Мислените защитни стени, които бях издигнал, бяха толкова здрави, че дори Искрен не винаги можеше да ме достигне. Собствената ми способност да излизам от себе си бе станала непостоянна и капризна като плашлив кон.

Спрях пред вратата на престолонаследника. Дълбоко си поех дъх и бавно го изпуснах. Отказвах да позволя да ме обземе униние. Онова време беше отминало. Нямаше смисъл да се тормозя заради него. Според стария си навик влязох, без да чукам, за да не наруша концентрацията на Искрен.