Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Не биваше да използва Умението. Но го правеше. Капаците на прозореца бяха отворени и той се бе навел навън. Вятър и сняг бушуваха из стаята, снежинки се сипеха по тъмната му коса, тъмносинята му риза и елека му. Дишаше дълбоко и малко учестено. Изглежда, не ме забелязваше.

— Принц Искрен? — тихо го повиках.

Той се обърна към мен и погледът му беше като топлина, като светлина, като вятър в лицето ми. Излъчи Умението в мен с такава сила, че се почувствах изхвърлен от себе си. Умът му ме обсеби толкова цялостно, че за мен не остана място. За миг започнах да се давя в него. Сетне ме остави — оттегли се толкова бързо, че залитнах задъхано като риба, изхвърлена във въздуха от висока вълна. Искрен само с една крачка стигна до мен, хвана ме за лакътя и ме задържа да не падна.

— Извинявай — каза той. — Не те очаквах. Стресна ме.

— Трябваше да почукам, милорд — отвърнах аз и му кимнах, за да му дам знак, че вече съм добре. — Какво има там, че толкова напрегнато го наблюдавате?

Искрен се извърна от мен.

— Не много. Някакви момчета на скалите гледат няколко кита. Два от нашите кораби ловят камбала, въпреки лошото време.

— Значи не търсите островитяни с Умението…

— По това време на годината няма пирати. Но аз съм нащрек. — Той погледна ръката ми, която току-що беше пуснал, и смени темата. — Какво ти се е случило?

— Тъкмо затова идвам при вас. Нападнаха ме претопени. На склона. Близо до пастирската колиба.

Искрен отсечено кимна и свъси тъмните си вежди.

— Познавам района. Колко бяха? Опиши ги.

Бързо му разказах случилото се. Той като че ли не се изненада.

— Преди четири дни ми докладваха за тях. Не биваше толкова скоро да стигнат дотук — освен ако всеки ден не са се движили насам. Справи ли се с тях?

— Да. Значи сте го очаквали? — ужасих се аз. — Мислех, че сме ги изтребили.

— Изтребихме онези, които бяха тук тогава. Има други, които се приближават насам. Следя ги по докладите, но не ги очаквах толкова скоро.

Наложих си да овладея гласа си.

— Милорд, защо само ги следим? Защо не… се погрижим за този проблем?

Искрен изсумтя и се обърна към прозореца.

— Понякога човек трябва да прояви търпение и да остави врага да завърши хода си, за да открие цялостната му стратегия. Разбираш ли ме?

— Да не смятате, че претопените имат стратегия? Аз съм на друго мнение, милорд. Те бяха…

— Докладвай ми всичко — без да ме поглежда, заповяда Искрен. За миг се поколебах, после започнах. Към края на битката разказът ми изгуби последователността си. Оставих думите да заглъхнат на устните ми.

— Но успях да се отскубна от него. Загинаха и тримата.

Той не откъсваше очи от морето.

— Не бива да влизаш във физически битки, Фицрицарин. Изглежда, винаги пострадваш.

— Зная, милорд — смирено признах аз. — Ход направи каквото можеше…

— Но ти не си обучен за воин. Имаш други способности. И би трябвало да използваш тъкмо тях, за да се защитаваш. О, ти можеш да въртиш меч, но нямаш мускулите и телесната маса на боец. Поне засега. И очевидно в битките това се обръща срещу теб.

— Нямах възможност да избирам оръжието — малко сприхаво отвърнах аз.

— Да. — Сякаш говореше някъде от много далеч. Известно напрежение във въздуха ми показа, че точно в този момент използва Умението. — И все пак се боя, че трябва отново да те пратя със задача. Струва ми се, че си добре. Достатъчно дълго наблюдавам какво става. Претопените се насочват към Бъкип. Нямам представа защо, но това може би не е толкова важно, колкото да им попречим да постигнат целта си. Заеми се с този проблем, Фиц. Може би този път ще успея да попреча на жена си да се намеси. Научих, че ако й се прище да излезе на езда, вече ще разполага със своя стража.

— Както ви е било докладвано, милорд — отвърнах аз и се проклех, че не съм дошъл по-рано да му съобщя за стражата на кралицата.

Той се обърна и ме погледна.

— Чух слух, че ти си наредил да бъде създадена такава стража. Не искам да си присвоявам заслугите ти, но когато този слух стигна до мен, дадох да се разбере, че аз съм ти наредил да го направиш. Което си е самата истина. Макар и доста индиректно.

— Да, милорд — отвърнах аз и имах благоразумието да премълча.

— Е, щом Кетрикен трябва да язди, поне вече я охраняват. Въпреки че предпочитам да няма повече срещи с претопени. Само да можех да измисля с какво да запълня времето й! — уморено прибави Искрен.

— С Градината на кралицата — предложих аз, като си спомних разказа на Търпение.