Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Ами Праотците? — попитах накрая.

— Това е друг вид гатанка. По времето, когато са писали за тях, всички са знаели какво представляват. Поне така предполагам. Все едно да откриеш свитък, в който се обяснява точно какво е кон. Ще намериш много споменавания за тях и съвсем малко, свързани конкретно с подковаването или произхода на някой жребец. Но на кого от нас ще му хрумне да посвети труда и времето си, за да опише точно какво е кон?

— Разбирам.

— Затова пак повтарям — всичко опира до пресяване на подробности. Аз нямам необходимото време за тази задача. — За миг Искрен замълча и се вгледа в мен. После отвори каменната кутийка на бюрото си и извади малък ключ. — Това е за един шкаф в спалнята ми — бавно рече той. — Там съм събрал свитъците, които успях да намеря, със споменавания за Праотците. И някои за Умението. Възлагам ти да ги прегледаш. Поискай качествена хартия от Федрен и си води бележки. Търси системите. И ми докладвай всеки месец.

Взех пиринченото ключе. Стори ми се странно тежко, като че ли бе свързано с предложената от шута и потвърдена от Искрен задача. „Търси системите“, беше казал престолонаследникът. Внезапно открих една от тях, мрежа, изплетена от мен до шута и Искрен и обратно. Също като другите системи на Искрен, тя не изглеждаше случайна. Зачудих се кой я е изплел. Погледнах Искрен, ала мислите му бяха далеч. Тихо се изправих и понечих да си тръгна.

— Ела при мен — каза той, когато стиснах бравата. — Утре съвсем рано сутринта. В кулата ми.

— Милорд?

— Може би ще успеем да открием сред нас още един умел, за когото не подозираме.

От кабинета на Искрен отидох в покоите на кралица Кетрикен. Почуках и бях поканен от малката прислужница. С веселото си личице и къдравата си тъмна коса, Розмари ми напомняше за фея. Вътре атмосферата изглеждаше мрачна. Тук бяха няколко от придворните дами на Кетрикен. Всички седяха на столчета около рамка, на която беше опънат бял ленен плат, и бродираха краищата му. Бях виждал подобни събирания в стаите на госпожа Чевръстка. Обикновено те бяха весели и жените живо бъбреха помежду си. Ала сега мълчаха и работеха със сведени глави — усърдно, умело, ала унило. Във всички ъгли горяха ароматични свещи. Приятното им ухание се смесваше над рамката.

Кетрикен ръководеше работата. Очевидно тя бе причината за тишината. Лицето й беше спокойно, дори ведро. Сдържаността й бе толкова явна, че почти виждах стените около нея. Изражението й беше любезно, очите — мили, но имах чувството, че е някъде много далеч. Напомняше ми на съд с неподвижна студена вода. Носеше дълга семпла зелена рокля, по-скоро в планински, отколкото в бъкипски стил. Без накити. Престолонаследницата ме погледна и въпросително се усмихна. Почувствах се като натрапник, който прекъсва занятията на ученици и тяхната учителка. Затова вместо просто да я поздравя, се опитах да оправдая идването си. Говорех официално заради другите жени.

— Милейди, принцът престолонаследник Искрен ме помоли да ви предам едно съобщение.