Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Той изсумтя и се извърна. Насилих се и за последен път го повиках:

— Вълчо! — С човешки глас. Сепнат, той отново ме погледна. Ушите му щръкнаха. Почти ми се озъби. Ала преди да скочи, аз го отблъснах . Винаги бях знаел как да го правя, също както човек инстинктивно се пази от огъня. Съвсем рядко бях използвал тази си способност, защото веднъж Бърич я беше насочил срещу мен и не винаги можех да разчитам на нея. Това не бе натиск, какъвто му бях приложил някога в клетката. Вложих сила в него и когато Вълчо отскочи, мисленото действие придоби почти физическо измерение. Той застана разкрачен на снега, готов за бой. Очите му показваха, че е смаян.

— Бягай! — извиках му аз — човешка дума, с човешки глас, и в същото време отново го отблъснах с цялото Осезание, което притежавах. Той избяга, не грациозно, а със скокове и дращене. Насилих се да остана в себе си и отказах да го последвам с ума си, за да се уверя, че няма да спре. Не. Бях свършил с това. Отблъскването бе нарушаване на връзката, не само оттегляне от него, но и прекъсване на всичко, което ни свързваше. Отсичане. И все пак докато стоях и се взирах в храсталаците, в които се бе скрил, изпитвах празнота, много напомняща на студ, парещо сърбене от нещо изгубено, нещо липсващо. Бях чувал хора да говорят така за отрязан крайник. Физическо търсене на нещо завинаги изчезнало.

Тръгнах към замъка. Колкото повече вървях, толкова повече ме болеше. Не физически, но няма с какво друго да го сравня. Като оголена плът. По-лошо, отколкото когато Бърич ми бе взел Носльо, защото сам си го причинявах. Отиващият си ден ми се струваше по-мразовит от мрака призори. Опитвах се да се убедя, че не се срамувам. Бях постъпил правилно. Както бях постъпил с Мъжество. Прогоних тази мисъл. Не. Вълчо щеше да се оправи. Щеше да му е по-добре, отколкото с мен. Какъв живот щеше да води това диво същество, вечно заплашено от опасността да го открият бъкипските кучета или ловци? Можеше да е сам, можеше да е самотен, но щеше да е жив. Нашата връзка беше прекъсната. Изпитвах настойчиво изкушение да се пресегна, да видя дали все още мога да го усетя, да опипам и да проверя дали умът му продължава да докосва моя. Упорито се съпротивлявах и затварях мислите си за неговите. Край. Той нямаше да ме последва. Не и след като го бях отблъснал така. Продължавах към замъка, без да поглеждам назад.

Ако не бях потънал толкова дълбоко в размисъл, ако не се бях затворил в себе си толкова съсредоточено, може би щях да предусетя нещо. Ала се съмнявам. Осезанието никога не ми е помагало срещу Претопени. Не зная дали ме бяха издебнали, или просто бях минал покрай скривалището им. Изневиделица нещо тежко ме блъсна в гърба и аз се проснах по очи. В първия момент си помислих, че Вълчо се е върнал, за да оспори решението ми. Претърколих се и почти бях успял да се изправя, когато някой ме сграбчи за рамото. Умът ми светкавично регистрира обстановката и я определи с абсолютна точност, сякаш това бе някое от упражненията на Сенч. Един едър с нож, другите с тояги. Дрипави и мръсни дрехи. Почервенели, лющещи се от студа лица, мръсни бради, чорлава коса. Натъртени и разранени. Дали се биеха помежду си, или преди мен бяха нападнали някой друг?

Отскубнах се и отскочих. На колана си носех нож. Не беше дълъг, но нямах друго оръжие. Бях си мислил, че този ден няма да ми трябва — бях си мислил, че близо до Бъкип не са останали претопени. Те ме обкръжиха. Позволиха ми да извадя ножа си. Той като че ли не ги разтревожи.

— Какво искате? Плаща ми ли? — Разкопчах го и го оставих да падне. Погледнаха го, но никой не се хвърли да го грабне, както се бях надявал. Мъчех се да държа под око и тримата, да не съм с гръб към никого. Не бе лесно. — Ръкавиците? — Свалих ги от ръцете си и ги подхвърлих на онзи, който ми се стори най-млад. Той ги остави да паднат в краката му. Тримата сумтяха и се олюляваха. Никой не искаше да ме нападне пръв. Знаеха, че имам нож и ще пробода първия. Направих една-две крачки към един от отворите в кръга. Претопените препречиха пътя ми за бягство.

— Какво искате? — изревах им аз и за миг срещнах погледа на единия. В очите му видях по-малко, отколкото в тези на Вълчо. Не дива чистота, само физически нужди. Той премигна.

— Месо. — Мъжът изсумтя, сякаш бях изтръгнал думата от устата му с пръсти.

— Нямам месо, нямам никаква храна. Няма да получите нищо от мен, само болка!

— Ти — с нещо подобно на смях рече друг. Мрачен, безсърдечен. — Месо!

Твърде дълго бях останал на едно място, твърде дълго ги бях гледал, защото третият ненадейно ми се нахвърли изотзад, стисна ръцете ми и зъбите му се забиха в плътта ми там, където шията ми срещаше рамото. Месо. Аз.