— Свещта ухае много приятно.
Кетрикен въздъхна и се отказа.
— Момичето, което ги прави, има отличен усет за аромати. Почти ме връща в градините ми и ме заобикаля с техните благоухания. Славен ми донесе една от нейните свещи с аромат на орлови нокти и после сама разгледах стоката й. Тя е прислужница тук и няма нито време, нито средства да прави много свещи. Затова се радвам, когато ги носи на мен.
— Славен — повторих аз. Славен разговаряше с Моли. Славен я познаваше достатъчно добре, за да му е известно, че прави свещи. Сърцето ми се сви от ужасно предчувствие.
— Милейди, струва ми се, че ви разсейвам от онова, което искате да правите. Нямах такова желание. Може ли да ви оставя сега и да се върна, когато компанията ми ще ви е приятна?
— Това упражнение не изисква уединение, Фицрицарин. — Тя ме погледна тъжно. — Няма ли пак да се опиташ да се отпуснеш? За миг ми се стори… Не? Е, добре тогава, свободен си. — Долових съжаление и самота в гласа й. Отново усетих съзнанието й да се мята в паяжината. Тя притежаваше Осезание. Не силно, но го притежаваше.
Тихо излязох от стаята й. Зачудих се какво ще си помисли Бърич, ако научи, и това ме развесели. Много по-мрачен беше споменът за промяната, настъпила в Кетрикен, когато се пресегнах с Осезанието. Замислих се за нощните си ловувания с вълка. Дали кралицата скоро щеше да започне да се оплаква от странни сънища?
Изпълни ме ледена увереност. Щяха да ме разкрият. Твърде дълго бях проявявал безразсъдство. Знаех, че Бърич усеща кога използвам Осезанието. Ами ако имаше и други? Можеха да ме обвинят в използване на Дивата магия. Трябваше да изпълня решението си. Утре, казах си аз.
Шутът завинаги ще остане една от големите бъкипски загадки. Може да се каже, че за него не се знае почти нищо определено. Произходът, възрастта, полът и расата му са обект на догадки. Най-удивителното е как такава публична личност е могла да запази тайните си. Въпросите за шута винаги ще са повече от отговорите. Дали наистина притежаваше мистични способности, някаква пророческа дарба, каквато и да е магия, или просто бързият му ум и острият му език заблуждаваха всички? Дори да не е познавал бъдещето, така изглеждаше, и това караше мнозина от нас да му помагат да извайва бъдещето така, както смяташе за добре.
Бяло на бял фон. Помръдна ухо и в този момент движението го издаде.
„Виждаш ли?“ — подканих го аз.
„Надушвам.“
„Аз го виждам.“ Посочих с очи жертвата. Без повече движения. Това бе достатъчно.
„Виждам!“ Той скочи, заекът се сепна и Вълчо се втурна подире му. Заекът тичаше леко по неотъпкания сняг, докато Вълчо трябваше да полага огромни усилия. Малкото животинче подскачаше ту насам, ту натам, заобиколи едно дърво и се шмугна в къпинака. Дали беше останало там? Вълчо с надежда подуши, но гъстите тръни накараха чувствителния му нос да се отдръпне.
„Избяга“ — казах му аз.
„Сигурен ли си? Защо не ми помогна?“
„Аз не мога да гоня дивеч в мек сняг. Трябва да го дебна и да се нахвърлям само тогава, когато е достатъчен един скок.“
„Аха. — Просветление. Размисъл. — Ние сме двама. Трябва да ловуваме като двойка. Аз мога да подплашвам дивеча и да го насоча към теб. Ти ще чакаш, ще му се нахвърляш и ще му прегризеш шията.“
Бавно поклатих глава. „Трябва да се научиш да ловуваш сам, Вълчо. Няма винаги да съм с теб, с мисъл или тяло.“
„Вълците не са създадени, за да ловуват сами.“
„Може би. Но много от тях го правят. Както ще го правиш ти. Но нямах намерение да започнеш със зайци. Хайде.“
Той ме последва. Бяхме излезли от замъка още преди зимната светлина да обагри небето. Сега то беше синьо и ясно. Пътеката, по която вървяхме, бе само тясна пролука в дълбокия сняг. Затъвах до прасците с всяка крачка. В гората наоколо цареше зимна тишина, сегиз-тогиз нарушавана от полета на някоя птичка или далечен грак на гарван. Дърветата растяха нарядко и повечето бяха млади, само тук-там се възправяше могъщ гигант, оцелял от пожара, опустошил този склон. Лете тук водеха да пасат козите. Тъкмо техните остри копитца бяха отъпкали пътеката, която следвахме. Тя водеше до каменна къща и порутена кошара. Използваха ги само през лятото.
Когато сутринта бях отишъл при него, Вълчо ме беше посрещнал с радост. И ми бе показал тайния път, по който се промъкваше покрай стражниците. През стара, отдавна зазидана порта за добитъка. Някакъв земетръс бе разместил камъните и хоросана и в стената имаше цепнатина, достатъчно широка за него. Отъпканият сняг ми показа, че я използва често. Излязохме извън крепостните стени и бързо се отдалечихме от замъка. Когато стигнахме на достатъчно разстояние, Вълчо превърна разходката ни в упражнение по дебнене. Изтичваше напред и лягаше в засада, за да изскочи и да ме задърпа с лапи или зъби, после описваше широк кръг и ме нападаше в гръб. Бях го оставил да играе и с радост бях посрещнал физическото усилие, както и радостта от невинното му лудуване. — Но не преставах да вървя напред и когато слънцето и светлината ни откриха, вече бяхме на километри от Бъкип, в район, рядко посещаван през зимата. Съвсем случайно бях забелязал белия заек на белия фон на снега. За първия му самостоятелен лов бях намислил още по-скромен дивеч.
Читать дальше