Напълно объркан, най-после стигнах до покоите на Кетрикен. За миг спрях в коридора, за да се успокоя. Внезапно отсрещната врата се отвори и отвътре излезе Славен. Не успях да се отдръпна навреме и залитнах. Преди да успея да се овладея, той великодушно заяви:
— Не се безпокой, Фиц. Знам колко си опечален и не очаквам извинение. — После приглади кожения си елек и изчака от стаята му да излязат придружителите му — те весело се кискаха. Славен им се усмихна, наведе се към мен и ме попита с отровен глас: — Къде ще бозаеш сега, след като старата развратница Дайми е мъртва? О, добре. О, сигурен съм, че ще намериш някоя друга бабишкера да те глези. Или си дошъл да съблазниш някоя по-млада? — Той ми се ухили, после ми обърна гръб и се отдалечи, последван от тримата си блюдолизци.
Обидата към кралицата ме разгневи. Яростта ме връхлетя с такава внезапност, каквато не бях очаквал никога. Гърлото ми се сви. Усетих, че ме изпълва страшна сила, и знаех, че горната ми устна се е повдигнала, за да оголи зъбите ми. Някъде отдалеч се донесе: „Какво? Какво става? Убий го! Убий го! Убий го!“ Направих крачка напред. Следващата щеше да е скок и зъбите ми щяха да се впият там, където шията се среща с рамото.
Но:
— Фицрицарин — чух изненадан глас.
Гласът на Моли! Обърнах се и гневът ми мигновено се превърна в радост, че я виждам. Ала тя също толкова бързо се обърна настрани с думите: „Простете, милорд“ и побърза да си тръгне със сведена глава, както подобава на слугиня.
— Моли? — Извиках и тръгнах след нея. Тя спря. Лицето й не изразяваше нищо, гласът й беше спокоен.
— Да, господине?
Озърнах се наоколо, но коридорът пустееше. Пристъпих към нея и казах тихо:
— Страшно ми липсваш. Моли. Аз…
— Това не е благоприлично, господине. Моля да ме извините. — Тя гордо и спокойно се обърна и се отдалечи.
— Какво съм направил — гневно попитах аз. Всъщност не очаквах отговор. Ала Моли отново спря. Гърбът и главата й бяха изправени. Без да ме поглежда, тя рече:
— Нищо. Не сте направили нищо, милорд. Абсолютно нищо.
— Моли — възразих аз, но тя зави зад ъгъла и изчезна. Останах да зяпам след нея. След миг осъзнах, че издавам звук, нещо средно между вой и ръмжене.
„Хайде вместо това да отидем на лов.“
„Може би така ще е най-добре — чух се да се съгласявам. — Да отидем на лов, да убиваме, да ядем, да спим. И да не правим нищо повече.“
„Защо не сега?“
„Ами, не знам.“
Овладях се и почуках на вратата на Кетрикен. Отвори ми малката Розмари и усмихнато ме покани да вляза. Щом влязох, разбрах каква е била задачата на Моли. Кралицата държеше под носа си дебела зелена свещ. На масата имаше още няколко.
Кетрикен вдигна поглед и се усмихна.
— Добре дошъл, Фицрицарин. Заповядай, седни. Нещо за ядене? Вино?
Стоях и я гледах. Огромна промяна. Усетих силата й. Носеше мека сива туника и тесен панталон. Косата й бе вчесана в обичайната й прическа. Накитите й бяха прости — огърлица от зелени и сини камъчета. Ала това не беше жената, която преди няколко дни бях върнал в замъка. Онази жена бе измъчена, разгневена, наранена и объркана. Тази Кетрикен излъчваше ведрина.
— Милейди — колебливо започнах аз.
— Кетрикен — спокойно ме поправи тя и се зае да поставя някои от свещите по лавиците. Мълчанието й ми подейства почти предизвикателно.
Пристъпих напред. Освен Розмари нямаше никой друг. Веднъж Искрен ми се беше оплакал, че покоите й притежавали порядъка на военен лагер. Не бе преувеличил. Семплите мебели бяха безупречно чисти. Тук липсваха тежките гоблени и килими, които можеха да се видят навсякъде другаде в замъка. Подът беше застлан с прости сламени рогозки, пергаментовите паравани бяха украсени с изящни рисунки на цветя и дървета. В тази стая всяко нещо или бе довършено и прибрано, или още не беше започнато. Само така мога да опиша неподвижността, която изпитвах там.
Бях влязъл изпълнен с противоречиви чувства. Сега мълчаливо стоях и дишането и сърцето ми се успокояваха. Единият ъгъл на стаята бе превърнат в ниша, оградена с пергаментови паравани. На пода имаше зелено вълнено килимче и около него бяха наредени ниски миндерчета, каквито бях виждал в Планините. Кетрикен постави зелената свещ зад един от параваните и я запали с огън от огнището. Танцуващото пламъче на свещта съживи нарисувания на паравана изгрев. Престолонаследницата седна на едно от миндерчетата в нишата и ми даде знак да се настаня срещу нея.
Подчиних се. Слабо осветеният параван, илюзията за уютна стаичка и сладкото благовоние на свещта ме заобиколиха. Ниският миндер се оказа странно удобен. Трябваше ми известно време, за да си спомня за целта на посещението си.
Читать дальше