Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Шутът, разбира се. Крачеше до мен, опрял скиптъра с плъха на рамото си. Не ми пролича, че съм се сепнал, но той разбра, че за пореден път ме е изненадал. Очите му весело заблестяха.

— Боя се, че ако я вкарам в такава заблуда, нашата престолонаследница може да го схване погрешно. Защо по-добре не дойдеш с мен, за да я поразвеселиш? Ще оставя заровете и можеш да я позабавляваш с жонглиране — предложих аз.

— С жонглиране ли? Че аз по цял ден само това правя, Фиц, а ти не виждаш в него нищо друго, освен шутовщина. Гледаш работата ми и я мислиш за игра, докато аз те виждам съвсем сериозно да работиш върху игри, които не си измислил сам. Послушай съвета на шута. Научи милейди не на зарове, а на гатанки, и двамата ще станете по-мъдри.

— На гатанки ли? Това е бинградска игра, нали?

— Напоследък масово се играе в Бъкип. Отговори ми на тази гатанка, ако можеш. Как човек може да повика нещо, когато не знае как да го повика?

— Никога не съм владеел тази игра, шуте.

— Нито пък никой от твоя род, доколкото съм чувал. Тогава ми отговори на следното: кое нещо има криле в свитък на Умен, огнен език — в книга на Искрен, сребърни очи — в релградските пергаменти и златолюспеста кожа — в твоята стая?

— Това гатанка ли е?

Той ме погледна съчувствено.

— Не. Гатанка е онова, което те попитах преди малко. Това е Праотец. И първата гатанка беше как да го повикаш?

Забавих крачка. Погледнах го по-внимателно, ала той отказа да срещне очите ми.

— Това гатанка ли е? Или е сериозен въпрос?

— Да.

Бях напълно объркан. Втренчих се в лицето му. В отговор шутът вдигна скиптъра към носа си.

— Виждаш ли, Плъхчо, виждаш ли, Мишльо, той не знае повече от чичо си и дядо си. Никой от тях не знае как да повика Праотец.

— Чрез Умението — импулсивно отговорих аз.

Шутът ме изгледа странно.

— Убеден ли си?

— Така ми се струва.

— Защо?

— Не зная. Но като се замисля, не е много вероятно. Крал Мъдрост се е отправил на дълго пътуване, за да открие Праотците. Ако беше можел просто да се пресегне към тях с Умението, защо не го е направил?

— Наистина. Но понякога в импулсивността има истина. Отговори ми на тази гатанка, момко. Един крал е жив. Също и принцът. И двамата са умели. Но къде са онези, които са обучени заедно с краля или преди него? Как се е стигнало до тази… тази оскъдица на умели точно в момент, в който толкова много ни трябват?

— В мирно време не са били обучавани много умели. До миналата години Гален не смяташе за нужно да обучи нито един. И котерията, която създаде… — Рязко замълчах и макар че коридорът пустееше, изведнъж вече не ми се искаше да разговарям за това. Винаги бях пазил в тайна всичко, което ми разкриваше за Умението Искрен.

Шутът неочаквано затанцува в кръг около мен.

— Ако обувката ти убива, не я носи, който и да ти я е направил — каза той.

Неохотно кимнах.

— Точно така.

— И онзи, който я е направил, вече го няма. Жалко. Много жалко. По-жалко от горещо месо на масата и червено вино в чашата ти. Ала онзи, когото го няма, на свой ред е бил принуден от друг.

— От Молба. Но и нея я няма.

— О, да. Но Умен е тук. И Искрен. Струва ми се, че щом все още дишат двама, които тя е създала, трябва да има и други. Къде са?

Свих рамене.

— Няма ги. Стари са. Мъртви. Не зная. — Обуздах нетърпението си и се опитах да помисля над въпроса му. — Сестрата на крал Умен, Весела. Майката на Август. Тя трябва да е била обучена, обаче отдавна е мъртва. Бащата на Умен, крал Щедър, е последният, който е имал котерия. Но не е останал жив почти никой от онова поколение. — Прехапах си езика. Веднъж Искрен ми бе казал, че Молба обучавала в Умението всеки, у когото откривала дарба. Със сигурност повечето трябваше да са живи — та те бяха най-много с десетина години по-възрастни от Искрен…

— Твърде много от тях са мъртви, ако питаш мен. А аз зная — отговори на неизречения ми въпрос шутът. Погледнах го в очите. Той ми се изплези и с танцова стъпка се поотдръпна, впери очи в скиптъра си и нежно погали плъха под брадичката. — Виждаш ли, Плъхчо, точно както ти казвах. Никой от тях не знае. Никой от тях не е достатъчно умен, за да попита.

— Никога ли не можеш да се изразяваш ясно, шуте? — ядосано извиках аз.

Той се закова на място като ударен и застана неподвижно като статуя. После попита сериозно:

— Каква полза? Ще ме слушаш ли, ако идвам при теб и не ти говоря с гатанки? Това ще те накара ли да се замисляш над всяка дума и по-късно да продължаваш да се чудиш в стаята си? Добре тогава. Ще опитам; Знаеш ли стихотворението „Шестима мъдреци във Джаампе влязоха“?