Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Нощем тичах като вълк.

Първия път го помислих за особено жив сън. Безкрайното поле бял сняг, мастилените сенки на дърветата, мимолетните миризми, носени от студения вятър, удоволствието от гоненето и ровенето, придружаващи лова на мишки, осмелили се да напуснат зимните си леговища. Събудих се с ясен ум и добро настроение.

Ала на другата нощ пак го сънувах, също толкова живо. Събудих се, осъзнал, че когато се ограждам от Искрен и по този начин — от сънища за Моли, се оставям широко отворен за нощните мисли на вълка. Там не можеше да ме последва нито престолонаследникът, нито който и да е друг умел. В този свят нямаше дворцови интриги и козни, тревоги и планове. Моят вълк живееше в настоящето. Открих ума му чист от гмежта на спомените. От ден на ден той носеше единствено необходимостта да оцелее. Не помнеше колко мишки е убил преди две нощи, а само по-важни неща, например по кои животински пътеки има най-много зайци или къде е най-бързо течението на потока и водата никога не замръзва.

Така за пръв път му показах как да ловува. Отначало не се справяхме добре. Продължавах да ставам много рано, за да му нося храна. Казвах си, че това е малко късче от живота ми, което пазя само за себе си. Както беше казал вълкът, аз бях такъв, какъвто бях. Освен това, обещавах си аз, нямаше да допусна да стигнем до пълно обвързване. Скоро, съвсем скоро той щеше да е в състояние да ловува сам и щях да го пусна на свобода. Понякога си казвах, че го допускам в сънищата си единствено за да мога да го уча, за да мога по-скоро да се избавя от него. Не исках да си мисля какво би казал за такова нещо Бърич.

Когато една сутрин се върнах, заварих в кухненския двор двама ратници да се упражняват в бой, мъж и жена. Размахваха боздугани и добродушно се ругаеха, докато си разменяха удари в ясния студен въздух. Изобщо не познавах мъжа и за миг си помислих, че и двамата са нови. Жената обаче ме забеляза и извика, без да прекъсва боя:

— Здравей, Фицрицарин! Искам да си поговорим!

Зяпнах я и се опитах да си я спомня. Противникът й не успя да парира поредния й удар и тя се засмя високо и пискливо.

— Свирка? — Не вярвах на очите си.

Жената, чието име току-що бях изрекъл, се усмихна широко, показвайки прочутите си редки зъби, блокира атаката на партньора си и отскочи назад.

— Да, аз съм — задъхано каза тя. Видял, че е заета, съперникът й отпусна боздугана си. Свирка светкавично го атакува. Мъжът отби удара й толкова ловко, че движенията му изглеждаха почти мудни. Тя отново се засмя и вдигна ръка, за да поиска примирие.

— Да, аз съм — повтори Свирка и този път се обърна към мен. — Дойдох… по-точно избраха ме да дойда и да поискам услуга от теб.

Посочих дрехите, които носеше.

— Не разбирам. Напуснала си стражата на Искрен, така ли?

Тя сви рамене, ала забелязах, че въпросът я зарадва.

— Но не се преместих много далеч. Сега съм в стражата на кралицата. Емблемата на лисицата. Виждаш ли? — Свирка подръпна предницата на късия си бял жакет, за да опъне плата. Видях извезаната озъбена бяла лисица на лилав фон. Широките маншети на дебелите й вълнени лилави панталони бяха напъхани във високите до коленете ботуши. Партньорът й носеше същите дрехи. В светлината на приключението на Кетрикен тази униформа беше напълно естествена.

— Значи Искрен е решил, че кралицата се нуждае от лична стража, така ли? — радостно попитах аз.

Усмивката на Свирка се стопи.

— Не точно — каза тя, после се изпъна, сякаш ми рапортуваше. — Ние решихме, че кралицата се нуждае от лична стража. Аз и още неколцина от другите, които онзи ден участвахме в нейния лов. После се заговорихме за… всичко. За това как се държа кралицата. И на лова, и когато се прибрахме. И че е дошла в Бъкип съвсем сама. Казахме си, че някой трябва да поиска разрешение за създаването на нейна стража. Обаче никой от нас не знаеше как да го направим. Бяхме убедени, че трябва, но като че ли никой не обръщаше много внимание… само че миналата седмица на портата те чух да се горещиш, че била излязла пеш и сама и никой не я бил придружил. Така си беше! Бях в съседната стая и те чух!

Преглътнах възраженията си, кимнах и Свирка продължи:

— И затова го направихме. Онези от нас, които искахме да носим лилаво-бялата униформа, просто го заявихме. Разделихме се почти поравно. И без това беше време за попълнение. Повечето Искренови стражници бяха започнали да се отпускат от дългото висене в Бъкип. Затова се прегрупирахме. Повишихме някои, които отдавна трябваше да бъдат повишени, но нямаше свободни места, и приехме новобранци. Всичко стана чудесно. Новите ни помагат да се постегнем, докато ги обучаваме. Сега кралицата ще има собствена стража, когато я пожелае. Или когато й потрябва.