Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Благодаря ти, Фицрицарин. — И бавно закрачи към вратата.

Върнах Верен в конюшнята и се погрижих за него. Хендс ме видя и повдигна вежди. Кимнах и той продължи да си върши работата. Понякога си мисля, че тъкмо това най-много харесвах в него — способността му да не разпитва за нещо, което не е негова грижа.

Събрах смелост за онова, което направих после. Излязох навън и заобиколих зад манежа. Издигаше се тънка струйка дим и се носеше отвратителна миризма на опърлено месо и козина. Запътих се натам. Бърич стоеше до огъня и се взираше в пламъците. Вятърът и снегът се мъчеха да ги угасят, ала той бе твърдо решен да горят добре. Приближих се. Бърич не ме погледна и продължи да мълчи. Очите му бяха черни ями, пълни с тъпа болка, която щеше да се превърне в гняв, ако посмеех да го заговоря. Ала не бях дошъл при него. Извадих ножа от канията на колана си и отрязах дълъг колкото показалец кичур коса. Хвърлих го в огъня. Лиска. Невероятно куче. Връхлетя ме спомен и аз го изрекох на глас.

— Тя беше с мен, когато Славен за пръв път ме погледна. Лежеше до мен и му се озъби.

След миг Бърич кимна. И той беше бил там. Обърнах се и бавно се отдалечих.

Следващата ми спирка беше кухнята, откъдето откраднах няколко кокала, останали от вчерашния помен. Месото не бе прясно, но щеше да свърши работа. Вълчо имаше право. Скоро трябваше да тръгне на лов сам. Мъката на Бърич затвърди категоричността ми. Лиска беше живяла дълго за куче, ала прекалено малко за сърцето на Бърич. Да се обвържеш с животно означаваше болка. Достатъчно пъти ми бяха разбивали сърцето.

Когато се приближих до колибата, все още обмислях как да го направя най-добре. Усетил нещо, рязко вдигнах глава и той се стовари отгоре ми. Бърз като стрела, вълкът се блъсна отзад в коленете ми и ме повали по очи в снега. Вдигнах ръка, за да защитя лицето си, и той я захапа. Обгърнах го с другата си ръка и го притиснах към себе си. Двамата се затъркаляхме. Вълчо леко ме хапеше на десетки места и през цялото време повтаряше: „Смешно, смешно, смешно, победих те, победих те и пак те победих! Ето, мъртъв си, ето, строших ти предната лапа, ето, кръвта ти изтича! Победих те, победих те, победих те!“

„Стига! Стига! — И накрая: — Стига!“ — изревах аз. Той ме пусна и отскочи. Затича се по снега и смешно заподскача, описа кръг и пак се втурна към мен. Отново вдигнах ръце, за да се защитя, ала Вълчо само захапа торбата с кокалите и избяга с нея, като ме предизвикваше да го последвам. Не можех да го оставя да победи толкова лесно. Затова скочих след него, хванах го, докопах торбата и борбата се превърна в дърпане, при което той ме измами, като ненадейно я пусна, ухапа ме по рамото и после отново грабна торбата.

„Победих те!“ Блъснах го, взех кокалите и се затичах. Той се хвърли върху мен изотзад, събори ме в снега, захапа торбата и отново отпраши.

Не знам колко време сме играли така. Накрая се проснахме на снега да си починем и задъхани дълго лежахме заедно. Торбата беше разкъсана на няколко места, кокалите стърчаха навън и Вълчо захапа единия и го измъкна. Стъпи отгоре му с предните си лапи и започна да гризе хрущяла в единия му край. Пресегнах се към торбата и издърпах друг кокал с много месо и с костен мозък.

И изведнъж отново станах човек. Все едно се събудих от сън, нещо като пукване на сапунен мехур. Вълчо наостри уши и се обърна към мен, сякаш бях казал нещо. Ала не бях. Просто се бях откъснал от него. Внезапно ми стана студено, снегът бе проникнал в кончовите на ботушите ми и под яката ми. Зъбите му бяха оставили драскотини по ръцете ми. Плащът ми беше скъсан на две места. И се чувствах изтощен, като че ли бях взимал опиат.

„Какво има? — Искрена загриженост. — Защо си отиде?“

„Не мога да го правя. Не мога да съм с теб. Не е редно.“

Озадаченост. „Защо да не е редно? Щом можеш да го правиш, какво нередно има?“

„Аз съм човек, не вълк.“

„Понякога — съгласи се той. — Но не трябва постоянно да си човек.“

„Трябва. Не искам да се обвързвам с теб. Не може да сме толкова близки. Трябва да те пусна на свобода, да водиш живота, за който си създаден. И аз трябва да водя живота, за който съм създаден.“

Презрително ръмжене, оголване на зъби. „Виж, братко. Ние сме такива, каквито сме. Как можеш да твърдиш, че знаеш за какъв живот съм създаден, че и да ми го налагаш насила? Ти дори не можеш да се приемеш такъв, какъвто си. Говориш безсмислици. Все едно да забраниш на носа си да души или на ушите си да чуват. Ние сме такива, каквито сме. Братко.“