Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Настигнах я чак в покрайнините на града. Познах я отзад, въпреки че не видях лилавата везба. Тя крачеше в снега, без да му обръща внимание — очевидно планинската й кръв беше толкова неподвластна на студа, колкото на соления вятър и влагата.

— Кралице Кетрикен! Лейди! Моля ви, почакайте!

Кетрикен се обърна, видя ме, усмихна се и зачака. Щом стигнах до нея, скочих от гърба на Верен. Изпълни ме облекчение — досега не бях съзнавал колко съм разтревожен.

— Какво правите тук сама в тази буря? — попитах я и със закъснение прибавих: — Милейди.

Престолонаследницата се огледа, сякаш едва сега забелязваше сипещия се сняг и вятъра, после с разкаяна усмивка отново се обърна към мен. Като че ли студът изобщо не я смущаваше. Напротив, бузите й бяха порозовели от пътя и русата й коса и сините й очи изпъкваха на фона на пухкавата бяла кожа около лицето й. Тук в тази белота тя не беше бледа и безцветна, а златокоса и румена. Сините й очи искряха. Изглеждаше по-жизнена, отколкото в замъка. Предния ден я бях видял като въплъщение на Смъртта, яхнала кон, и на Скръбта, докато миеше лицата на убитите от самата нея. Ала днес, тук, в снега тя бе весело момиче, избягало от замъка, за да се поразходи.

— Търся мъжа си.

— Сама? Той знае ли, че идвате, при това пеш?

Тя се сепна. После вирна брадичка и тръсна глава точно като моето муле.

— Нима той не ми е съпруг? Длъжна ли съм да имам уговорена среща, за да го видя? Защо да не ходя пеш и сама? Толкова ли глупава ти се струвам, че се боиш да не се изгубя по пътя за града?

Кетрикен отново закрачи напред и аз бях принуден да я настигна. Повлякох мулето след себе си. Верен не беше въодушевен.

— Престолонаследнице Кетрикен — започнах аз, ала тя ме прекъсна.

— Омръзна ми всичко това. — Тя рязко спря и се обърна към мен. — Вчера за пръв път от много дни почувствах, че съм жива и имам собствена воля. Нямам намерение да позволя това усещане да ми се изплъзне. Щом искам да посетя съпруга си там, където работи, ще го направя. Отлично зная, че на нито една от придворните ми дами няма да й хареса разходката в това време. Затова съм сама. И вчера кобилата ми пострада, пък и без това настилката тук не е подходяща за животно. Затова вървя пеш. Това е напълно естествено. Защо си ме последвал и сега ме разпитваш?

Бе избрала откровеността за оръжие. Нямах друг избор. Но си поех дъх и преди да започна настроих гласа си за любезен отговор.

— Милейди, последвах ви, за да съм сигурен, че няма да пострадате. Тук сме само ние и мулето и мога да говоря открито. Толкова бързо ли забравихте кой се опита да събори Искрен от трона в собственото ви кралство? Смятате ли, че той ще се поколебае да заговорничи и тук? Аз не смятам. Вярвате ли, че изгубването ви в гората преди две нощи е било случайност? Аз не вярвам. Мислите ли, че вчерашното ви поведение го е зарадвало? Тъкмо напротив. Той възприема онова, което правите за благото на народа си, като заговор да заграбите властта за себе си. Затова се цупи, мърмори и ви вижда като още по-голяма заплаха, отколкото преди. Трябва да сте наясно с всичко това. Тогава защо сте излязла сама тук, където лесно може да ви настигне стрела или нож?

— Не съм толкова беззащитна — възрази Кетрикен. — В тази виелица човек трябва да е отличен стрелец, за да се прицели точно. Що се отнася до ножа, и аз имам нож. — Тя се обърна и отново тръгна.

Последвах я.

— И докъде ще доведе това? Ще убиете човек. В замъка ще се възцари пълен хаос, Искрен ще накаже стражниците си, че са допуснали да се изложите на опасност. Ами ако убиецът е по-добър с ножа от вас? Какви ще са последиците за Шестте херцогства, ако в момента изравях тялото ви от някоя преспа? — Тежко преглътнах и прибавих: — Милейди.

Кетрикен забави крачка, ала брадичката й продължаваше да е вирната. После тя тихо попита:

— А какви ще са последиците за мен, ако по цял ден седя в замъка и ставам мека и сляпа като личинка? Аз не съм пионка, Фицрицарин, та неподвижно да седя на дъската, докато някой играч ме премести. Аз съм… там има вълк!

— Къде?

Кралицата посочи, но вълкът изчезна като дим и след него в ума ми остана само призрачен смях. След миг вятърът довя миризмата му до носа на Верен. Мулето изпръхтя и се задърпа.

— Не знаех, че толкова близо има вълци! — удивено рече тя.

— Просто някое градско куче, милейди. Сигурно някой помияр, бездомно животно, което отива да рови в градското сметище. Няма от какво да се боите.

„Нима? Достатъчно съм гладен, за да изям това муле.“