Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Милейди, реших, че навярно бихте желали да научите някоя от игрите на късмета, които играем в Бъкип. За да можете да се забавлявате с всички останали.

— Може би някой друг път — любезно отвърна тя. — Ако и на двама ни се прииска да се забавляваме и ако ти доставя удоволствие да ме учиш. Но само поради тези причини. Установих, че старите поговорки са верни. Човек не може много да се отдалечи от истинската си същност, защото или къса връзките си, или те го притеглят назад. Аз отново се върнах към себе си, Фицрицарин. Това усещаш днес.

— Не разбирам.

Тя се усмихна.

— Не е и нужно.

Кетрикен отново замълча. Малката Розмари седеше пред огнището. Бе взела плочата и тебешира си, сякаш за да се забавлява. Дори обикновено веселото дете днес изглеждаше спокойно. Отново се обърнах към кралицата и зачаках. Ала тя само ме гледаше и се усмихваше.

— Какво правим? — попитах след малко.

— Нищо — отвърна Кетрикен.

Последвах примера й и също замълчах. След доста време тя отбеляза:

— Нашите амбиции и задачите, които сами си поставяме, рамката, която се опитваме да наложим на света, не е нищо повече от сянка на дърво, хвърлена върху снега. Тя се променя с движението на слънцето, нощем изчезва, люлее се с вятъра и когато гладкият сняг се стопи, ляга разкривена върху неравната земя. Но дървото продължава да съществува. Разбираш ли? — Кралицата се наведе напред и се вгледа в лицето ми.

— Да, струва ми се — неловко отвърнах аз.

Тя ме погледна съчувствено.

— Ще разбереш, ако престанеш да се опитваш да го проумееш, ако престанеш да се чудиш защо това е толкова важно за мен и просто се помъчиш да го възприемеш като идея, която има стойност в собствения ти живот. Но аз не ти го налагам. Не налагам нищо на никого.

Кетрикен се отдръпна назад и се поотпусна. Изглеждаше съвсем спокойна. И отново не правеше нищо. Просто седеше срещу мен. Усещах, че животът й ме облива — едва доловимо докосване, което, струва ми се, нямаше да почувствам, ако нямах опит с Умението и Осезанието. Предпазливо и леко, сякаш проверявах здравината на мост, изтъкан от паяжина, наложих сетивата си върху нейните.

Тя се пресегна. Не като мен към конкретно животно или за да прочета мислите на някого. Думата, с която винаги бях описвал своите способности, не бе подходяща за нея. Кетрикен не търсеше нищо с Осезанието си. Беше точно така, както го бе казала — просто съществуваше, ала като част от цялото. Тя се отпускаше, приемаше всички начини, по които я докосваше огромната паяжина, и беше доволна. Удивих се на този деликатен и фин процес. За миг и аз се отпуснах. Въздъхнах. Отворих се широко към всичко. Оставих всякаква предпазливост, всякаква тревога, че Бърич ще ме усети. Никога не бях правил нещо, с което можех да сравня сегашното преживяване. Пресягането на Кетрикен бе нежно като капки роса, плъзгащи се по нишка от паяжина. Аз бях като внезапно отприщен бент, пратил водата си надолу по старите канали в равнините.

„Хайде да ловуваме!“ Вълкът, весело.

В конюшнята Бърич прекъсна работата си, изправи се и се намръщи. Сажда заудря с копита в яслата си. Моли сви рамене и разтърси коса. Кетрикен се сепна и ме погледна така, като че ли съм казал нещо на глас. Бях хванат от хиляди страни, разпъван във всички посоки, разширяван и безмилостно осветяван. Усещах всичко, не само човешките същества с техните идвания и заминавания, но и всеки гълъб, който пърхаше по стрехите, всяка мишка, която незабелязано припкаше зад бъчвите с вино, всяка жива точица, която не беше и никога не бе била точица, а възел в мрежата на живота. „Нищо не е само, нищо не е забравено, нищо не е безсмислено и нищо няма значение“ — изпя някой някъде и млъкна. След това соло се обадиха други гласове, далечни и неясни, които питаха: „Какво? Моля? Там ли си? Сънувам ли?“ Те ме задърпаха като просяци — ръкавите на минувачите, и изведнъж усетих, че ако не избягам, могат да ме разнищят като парче плат. Запремигвах и отново се затворих в себе си. Поех си дъх.

Не бе изтекло много време. Един дъх, едно премигване. Кетрикен ме гледаше подозрително. Вдигнах ръка и се почесах по носа. Размърдах се.

Оставих да изминат още няколко минути, после въздъхнах и извинително свих рамене.

— Боя се, че не разбирам тази игра.

Успях да я ядосам.

— Това не е игра. Няма нужда да я разбираш. Просто преставаш да правиш каквото и да било и съществуваш.

Престорих се, че отново се опитвам. Поседях неподвижно, после разсеяно започнах да си играя с маншета си. Тя ме наблюдаваше. Накрая сведох очи, сякаш засрамен и казах: