Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

На другия ден всички станаха в ранни зори. На двора цареше трескава, почти празнична атмосфера. Личната стража на Искрен и всички ратници, които не бяха на стража, се събираха за лова. Хрътките лаеха нервно, а бойните кучета — яки, с масивни челюсти и широки гърди — дишаха тежко и опъваха поводите си. Хората вече се обзалагаха кой ще има най-успешен лов. Конете биеха с копита земята, воините проверяваха лъковете си, пажовете тичаха насам-натам. В кухнята готвачите приготвяха храна за ловците. Всички, млади и стари, мъже и жени, стояха на групички и шумно се смееха, хвалеха се с подвизите и трофеите си, сравняваха оръжията си и се готвеха за лова. Стотици пъти бях виждал същата сцена преди зимен лов за лосове или мечки. Ала сега се усещаше някакъв хъс, някаква гранива миризма на жажда за кръв. Чувах откъси от разговори, думи, от които ме побиваха тръпки: „… никаква милост за ония мръсници…“, „… страхливци и предатели, да посмеят да нападнат престолонаследницата…“, „… скъпо ще платят…“. Припряно се шмугнах в кухнята и чух същите думи.

Искрен беше в кабинета си. Почуках на вратата, макар че бе открехната. Той седеше на стол пред огъня с гръб към мен. Когато влязох, престолонаследникът кимна, но не вдигна глава. В стаята тегнеше осезаемо напрежение, предвещаващо буря. Подносът със закуската му бе недокоснат. Приближих се тихо, почти сигурен, че ме е призовал с Умението. Когато тишината се проточи, се зачудих дали самият Искрен знае защо го е направил. Накрая се осмелих да попитам:

— Милорд, няма ли да поведете лова?

Като че ли бях отворил шлюз. Той се обърна и ме погледна. През нощта бръчките на лицето му бяха станали по-дълбоки. Изглеждаше измъчен, болен.

— Няма. Не смея. Как мога да поощря такова нещо, този лов на собствената ни плът и кръв! Но имам ли друг избор? Да се крия и да хленча зад крепостните стени, докато другите отмъщават за нанесеното на жена ми оскърбление! Не смея да забраня на хората си да запазят честта си. Затова трябва да се държа така, като че ли не знам какво става. Като че ли съм идиот или страхливец. За този ден ще напишат балада, не се съмнявам. Как ще я нарекат? „Клането на Искрен“ ли? Или „Отмъщението на кралица Кетрикен“? — С всяка дума гласът му се повишаваше и преди да стигне до средата на изречението, аз се бях върнал при вратата, за да я затворя. Огледах се и се зачудих кой ли друг, освен мен чува думите му.

— Спахте ли изобщо тази нощ, милорд? — попитах, когато Искрен се задъха и млъкна.

Той се усмихна криво.

— Добре знаеш как свърши първият ми опит да заспя. Вторият не беше толкова… ангажиращ. Жена ми дойде в спалнята ми.

Усетих, че ушите ми пламват. Каквото и да се канеше да ми каже, не исках да го чуя. Нямах желание да узнавам какво са си казали през нощта. Искрен обаче бе безмилостен.

— Не плачеше, както може би си мислиш. Не за утеха. Не за да я прегърна и да я спася от нощните страхове или да я уверя в любовта си. А изпъната като смъмрен сержант, да застане до леглото и да поиска прошка за провинението си. По-бяла от тебешир и твърда като дъб… — Гласът му се забави, като че ли съзнаваше, че разкрива съкровените си чувства. — Тя предвиди този лов, не аз. Дойде при мен посред нощ и попита какво да правим. Не знаех какво да й отговоря, не знам и сега…

— Поне го е предвидила — осмелих се да кажа с надеждата да поуспокоя гнева му към Кетрикен.

— А аз — не — тежко рече той. — Рицарин щеше да го предвиди. О, Рицарин щеше да знае какво ще се случи още в мига, в който тя изчезнеше, и щеше да разработи планове за всички възможни ситуации. Но не и аз. Аз само мислех за това как по-бързо да я доведа вкъщи, за да не плъзнат слухове. Като че ли това изобщо беше възможно. И затова днес си мисля, че ако някога стана крал, короната ще се озове на най-неподходящото място.

Никога не бях виждал принц Искрен такъв — човек, напълно изгубил увереността си. Най-сетне разбирах, че Кетрикен изобщо не е за него. Вината не бе нейна. Тя беше силна и възпитана да управлява. Искрен често казваше, че самият той бил възпитан като втори син. Тя трябваше да го крепи като корабна котва, да му помага да възприеме кралската си роля. Ако бе отишла разплакана в леглото му, за да бъде прегърната и утешена, щеше да го убеди, че е достоен за крал. Дисциплинираността и сдържаността на Кетрикен го бяха накарали да се съмнява в собствените си способности. Моят принц бе човек, внезапно разбрах аз. Това не ме успокои.