Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Кожата ми настръхна. Наоколо мъже и жени се мятаха на конете и ловът започваше. Както винаги улучил точния момент, Бърич ненадейно се озова до каруцата с оседланата Мека стъпка. Зачудих се откъде е взел червено-черен хамут, цветовете на скръбта и отмъщението. Зачудих се дали тя му е поръчала, или той сам се е досетил. Кетрикен слезе на земята, яхна коня си и отново вдигна меч във въздуха. Хората препуснаха след нея.

— Спрете я! — изсъска зад мен Славен и когато се обърнах, видях двамата с Искрен.

— Не! — осмелих се да промълвя. — Не го ли усещате? Не го разваляйте. Тя им върна всичко. Не знам какво е, но отдавна им липсваше.

— Гордостта — тежко рече Искрен. — Гордостта, която липсваше на всички ни и най-много на мен. Тя е истинска кралица — сякаш удивен, продължи той. Дали долавях в гласа му и нотки на завист? Престолонаследникът бавно се обърна и тихо се прибра в замъка. Зад нас се надигнаха гласове и хората побързаха да изпълнят нарежданията на Кетрикен. Тръгнах след Искрен, смаян от онова, на което бях присъствал. Славен се провря покрай мен, скочи пред брат си и го спря. Целият трепереше от ярост. Моят принц се закова на място.

— Как можеш да го допуснеш? Изобщо ли нямаш власт над тази жена? Тя ни се подиграва! Коя е тя, че да дава заповеди и да извежда въоръжен отряд от замъка! Коя е тя, че да своеволничи така! — Славен се задавяше от гняв.

— Моята съпруга — спокойно отвърна Искрен. — И престолонаследница. Онази, която избра ти. Татко ме увери, че ще избереш жена, достойна за кралица. Мисля, че изборът ти е по-добър, отколкото си предполагал.

— Твоя съпруга ли? Твоята гибел, глупако! Тя крои козни зад гърба ти, прерязва ти гърлото, докато спиш! Краде им сърцата, създава си собствено име! Не го ли разбираш, тъпак такъв? Ти може да позволиш на тая планинска лисица да открадне короната, но не и аз!

Припряно се обърнах и се наведох да си завържа обувката, за да не видя как принц Искрен удря принц Славен. Но чух плесницата и сподавения гневен вик. Когато вдигнах поглед, Искрен стоеше също толкова спокойно, колкото преди, а Славен притискаше с длан носа и устата си.

— Принцът престолонаследник Искрен няма да търпи оскърбления към престолонаследницата Кетрикен. И към себе си. Казах, че жена ми е разбудила гордостта на нашите ратници. А може би и моята. — Искрен се замисли и сякаш малко се изненада.

— Кралят ще научи за това! — Славен свали ръка от лицето си и ужасено погледна кръвта по дланта си. Протегна ръка напред, за да я покаже на брат си. — Баща ми ще види кръвта, която ти проля! — с разтреперан глас каза принцът и после вдигна окървавената си ръка настрани, за да не изцапа дрехите си.

— Какво? Да не би да възнамеряваш кръвта ти да тече чак до следобед, когато става баща ни? Ако успееш, ела да те видя и аз! — Той се обърна към мен. — Фиц! Нямаш ли друга работа, освен да висиш тук със зяпнала уста? Разкарай се. Погрижи се заповедите на жена ми да бъдат изпълнени.

Искрен се обърна и се отдалечи по коридора. Побързах да се подчиня и да се скрия от очите на Славен. Останал зад нас, той затропа с крака и започна да ругае. Нито един от двама ни не се обърна към него, ала поне се надявах, че никой от прислугата не е присъствал на сцената.

Това бе дълъг и странен ден за Бъкип. Искрен отиде в покоите на крал Умен, после се затвори в кабинета си. Нямам представа какво е правил Славен. Всички изпълняваха нарежданията на кралицата, работеха бързо и почти безшумно, само си шушукаха, докато приготвяха едната зала за помена и другата — за телата. Забелязах една голяма промяна. Заповедите на онези жени, които бяха най-верни на кралицата, сега се изпълняваха безпрекословно, сякаш те бяха сенки на Кетрикен. И тези благороднички нямаха никакви скрупули лично да присъстват в Малката зала, за да надзирават подготовката на ароматизирана с билки вода, нареждането на кърпите и саваните. Самият аз помагах за носенето на дърва за кладата.

Привечер ловците се върнаха. Яздеха тихо, в тържествена стража около колите. Кетрикен ги водеше. Изглеждаше уморена и измръзнала по начин, който нямаше нищо общо със студа. Искаше ми се да ида при нея, но не лиших Бърич от честта да хване юздите на коня й и да й помогне да скочи от седлото. По ботушите й и хълбоците на Мека стъпка лъщеше кръв. Не бе наредила на хората си да направят нещо, с което самата тя не би омърсила ръцете си. Кетрикен тихо освободи воините си да се измият, да срешат косите и брадите си и да се върнат, преоблечени в чисти дрехи, в залата. Докато Бърич отвеждаше Мека стъпка, кралицата остана съвсем сама. От нея се излъчваше скръб, по-сива от всичко, което някога бях усещал. Беше изтощена. До смърт.