Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Тихо се приближих.

— Ако имате нужда от мен, милейди.

Тя не се обърна.

— Трябва да го направя сама. Но бъди наблизо в случай, че ми потрябваш. — Говореше толкова тихо, че никой друг не ни чуваше. После закрачи напред и хората от замъка й направиха път. Кралицата безмълвно мина през кухнята, кимна, когато видя храната, после обиколи Голямата зала и отново одобри с жест приготовленията за помена. Спря в Малката зала, свали веселата си плетена шапка и палтото си и остана по проста риза от лилав лен. Подаде дрехите на един паж, който се смая от честта. Кетрикен се приближи до една от масите и започна да си навива ръкавите. Цялата зала се вкамени, всички глави се обърнаха към нея. Кралицата ни погледна и каза:

— Донесете мъртвите.

Труповете бяха внесени, дълга и мрачна върволица. Не ги броих. Бяха повече, отколкото очаквах, повече, отколкото предполагаха докладите до Искрен. Последвах Кетрикен и й носих легена с топла ароматизирана вода, докато тя минаваше от тяло на тяло и грижливо измиваше измъчените им лица, след което завинаги затваряше очите им. Зад нас вървяха други, които внимателно събличаха мъртъвците, изкъпваха ги, сресваха косите им и ги увиваха в чисти савани. По някое време забелязах, че Искрен също е дошъл и заедно с един млад писар записва имената на малцината разпознати от претопените.

Един от клетниците разпознах аз. Кери. Последното, което с Моли знаехме за него, бе, че е заминал като чирак на пътуващи кукловоди. И беше свършил живота си като марионетка. Засмяната му уста завинаги бе млъкнала. Като малки, двамата заедно бяхме изпълнявали различни поръчки, за да спечелим някое и друго петаче. Той стоеше до мен, когато за пръв път повръщах от препиване, и се смя, докато не му изневери собственият му стомах. И сега само аз щях да си спомням дните, които бяхме прекарали заедно. Част от моето минало бе претопена.

Когато свършихме и мълчаливо застанахме край масите с труповете, Искрен пристъпи напред, за да прочете списъка си. Имената бяха малко, ала той не пропускаше и неизвестните.

— Младеж с едва набола брада, тъмна коса, белези от риболов по ръцете… — каза престолонаследникът за една от жертвите, после за друга: — Жена, къдрокоса и хубава, с татуировка на гилдията на кукловодите. — Ние слушахме изреждането на хората, които бяхме изгубили, и ако някой не се просълзи, сърцето му трябваше да е от камък. Накрая вдигнахме мъртвите и ги отнесохме на погребалната клада. Искрен лично донесе факела, но го подаде на кралицата, която чакаше наблизо. Когато запали дървата, тя извика към тъмните небеса:

— Няма да бъдете забравени! — Всички повториха вика й. Меча, старият сержант, стоеше до кладата с ножица и отряза по кичур коса от всеки воин — символ на скръб за паднал другар. Искрен и Кетрикен се присъединиха към тях.

Последва нощ, каквато никога не бях преживявал. Повечето жители на града дойдоха в замъка и никой не ги спря. Всички останаха заедно с кралицата при кладата, докато тя не се превърна в пепел и кости. Сетне Голямата и Малката зала се напълниха и на двора бяха поставени дъски вместо маси за онези, за които нямаше място вътре. Бяха изнесени бурета с пиво и толкова много хляб, печено месо и други храни, колкото не си бях представял, че могат да се поберат в Бъкип. По-късно щях да узная, че голяма част от храната е докарана от града.

За пръв път от много седмици кралят слезе да седне на трона си, начело на високата маса. Дойде и шутът, за да застане зад стола му и да се храни от неговата чиния, когато господарят му предлагаше. Ала тази нощ не се опитваше да развесели Умен — нямаше го шутовското му бърборене, дори звънчетата на шапката и ръкавите му бяха заглушени с парчета плат. Погледите ни се срещнаха само веднъж, но не разбрах какво се опитва да ми каже. Отдясно на краля седеше Искрен, отляво — Кетрикен. Славен също присъстваше, разбира се, в толкова пищни черни одежди, че само цветът загатваше за нещо като траур. Той се мръщеше, цупеше се и пиеше и предполагам, че някои са взели киселото му мълчание за скръб. Аз обаче усещах гнева, който кипеше в него, и знаех, че някой някъде ще плати за нанесеното на Славен „оскърбление“. Бе дошла дори Търпение, която споделяше всеобщата скръб.

Кралят яде съвсем малко, но изчака всички да се нахранят, преди да се изправи и заговори. Менестрелите повтаряха думите му на другите маси, в Малката зала и на двора. Отначало заговори за онези, които алените кораби бяха погубили. Не спомена за претопяването, нито за лова и избиването на претопените. Просто каза, че трябва да ги запомним, сякаш са паднали в битка срещу пиратите. Накрая се извини с умора и мъка и напусна масата, за да се прибере в покоите си.