Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Би трябвало поне да излезете и да поговорите с тях — предложих аз.

— И какво да им кажа? „Успешен лов“ ли? Но ти върви, момко. Върви, гледай и ме информирай какво става. Върви. И затвори вратата. Нямам желание да виждам никой друг, докато не се върнеш.

Подчиних се. Излязох от Голямата зала и в коридора, който водеше към двора, срещнах Славен. Той рядко ставаше толкова рано и изглеждаше така, като че ли не го е направил по свое желание. Одеждите му бяха в ред, ала липсваха всички допълнителни щрихи: нямаше я обецата, грижливо сгънатото и прихванато с игла шалче на шията. Единственият му накит беше пръстенът с личния му печат. Косата му бе сресана, но не беше напомадена и накъдрена. И очите му бяха целите в червени жилки. Изпълваше го бяс. Когато се опитах да го подмина, той ме хвана и ме дръпна пред себе си. Поне такова бе намерението му. Аз не оказах съпротива, просто отпуснах мускулите си. И за своя радост и удивление, открих, че Славен не може да ме помръдне. Трябваше той да се обърне — и установи, че трябва да погледне нагоре. Бях пораснал и натрупал килограми. Знаех го, но никога не се бях замислял за този възхитителен страничен ефект. Овладях усмивката си, преди да стигне до устните ми, ала очите ми сигурно ме издадоха. Той силно ме блъсна и аз си позволих да се олюлея. Мъничко.

— Къде е Искрен? — изръмжа Славен.

— Милорд? — попитах аз, като че ли не разбирам какво иска.

— Къде е брат ми? Оная нещастница жена му… — Той замълча, овладял гнева си. — Къде обикновено е брат ми по това време на деня? — успя да попита накрая.

Не го излъгах.

— Понякога рано отива в кулата си. А може и да закусва. Или е в банята…

— Безполезно копеле. — Славен ме пусна, обърна се и бързо тръгна към кулата. Надявах се изкачването да го развесели. Веднага щом се скри от поглед, аз се затичах, за да не изгубя скъпоценното време, което бях спечелил.

В момента, в който излязох на двора, разбрах причината за яростта на Славен. Кетрикен стоеше върху една каруца и всички погледи бяха насочени към нея. Носеше същите дрехи като предната нощ. На дневна светлина видях пръски кръв по ръкава на бялото й кожено палто и лилавите й панталони. Кетрикен беше с ботуши и шапка, готова за езда. На хълбока й висеше меч. Смаях се. Как можеше? Озърнах се и се зачудих за какво говори. Всички лица бяха обърнати към нея. Очите бяха ококорени. В момента цареше пълна тишина. Всички сякаш бяха затаили дъх в очакване на следващите думи. Тя ги изрече спокойно и тихо, ала ясният й глас се понесе в студения въздух.

— Вече казах, това не е лов. Забравете веселието и хвалбите си. Свалете от себе си всичките си накити, всички символи за ранг. Нека сърцата ви се изпълнят с тържественост и помислете за това, което правим.

В речта й все още се усещаше известен планински акцент, но забелязах, че всяка нейна дума е грижливо подбрана.

— Ние не отиваме на лов — повтори Кетрикен. — А да приберем жертвите си. Отиваме да дадем покой на онези, които ни откраднаха алените кораби. Алените кораби ни отнеха сърцата на претопените и оставиха телата им да ни дебнат. Въпреки това онези, които ще убием днес, са от народа на Шестте херцогства. От нашата плът и кръв.

— Воини мои — продължи тя. — Днес ви моля да не пуснете нито една стрела, да не нанесете нито един удар с меч, освен за да дарите бърза смърт. Знам, че сте достатъчно умели, за да го направите. Стига страдания. Нека всяка смърт днес бъде мигновена и милостива, заради самите нас. Да стиснем зъби и да отсечем онова, което заразява кръвта ни, с решителност и съжаление, сякаш отсичаме гангренясал крайник. Защото тъкмо това ще направим. Ние не отиваме да мъстим, народе мой, а да излекуваме. Послушайте ме.

Няколко минути тя остана неподвижна и загледана в множеството. Хората се раздвижиха като насън. Ловците свалиха перата и панделките, знаците и накитите от одеждите си и ги подадоха на пажовете. Веселото, самохвално настроение се бе изпарило. Тя им беше отнела тази защита, бе ги принудила искрено да се замислят за онова, което се готвят да направят. Този лов не радваше никого. Всички зачакаха да чуят следващите думи на Кетрикен. Тя продължаваше да мълчи и хората отново впериха очи в нея. Когато видя, че е привлякла вниманието им, престолонаследницата продължи:

— Добре — тихо ни похвали тя. — А сега хубаво запомнете думите ми. Искам конски носилки или каруци… каквото сметнат за най-подходящо хората от конюшнята. Настелете ги със слама. Няма да оставим трупа на нито един наш сънародник за храна на лисиците и враните. Ще ги докараме тук, ще отбележим имената им, ако ги знаем, и ще ги подготвим за погребална клада, с която се почитат падналите в бой. Ако са наблизо, семействата им ще бъдат повикани за церемонията. На онези, които живеят далеч, ще пратим вест и дължимите почести за хора, изгубили свои близки като воини. — От очите й бликнаха сълзи и потекоха по лицето й — блестяха на зимната светлина като диаманти. Гласът й прегракна. — Готвачи и прислужници! Наредете масите в Голямата зала за погребално угощение. В Малката зала донесете вода, билки и дрехи, за да приготвим телата на нашите сънародници за кладата. Всички други, оставете обичайните си задължения. Донесете храна и направете клада. Когато се върнем, ще изгорим мъртвите и ще ги поменем. — Кетрикен се огледа и срещна всеки поглед. На лицето й се изписа решителност. Тя изтегли меча си и го насочи нагоре за клетва. — Щом свърши траурът, ще се приготвим да отмъстим за тях! Онези, които ни отнеха близките, ще познаят нашия гняв! — Престолонаследницата бавно отпусна оръжието и го прибра в ножницата. — А сега на конете, народе мой!