Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Искрен ме стрелна с поглед.

— Намеренията не могат да се разменят за резултати. Тя е престолонаследница, момко. Винаги трябва да премисля нещата, преди да направи нещо.

— Тя ми каза, че Мека стъпка последвала коня на Славен и не се подчинявала на юздите. Можете да обвинявате нас с Бърич — нали ние трябваше да сме обучили кобилата.

Той въздъхна.

— Може и да си прав. Смятай се за смъмрен и предай на Бърич да намери на жена ми по-спокоен кон, докато тя не стане по-добра ездачка. — Престолонаследникът отново въздъхна, още по-тежко. — Тя ще го сметне за наказание. Ще ме погледне тъжно с големите си сини очи, но няма да каже и дума. Уф, добре. Какво да се прави. Но трябваше ли да убива и после толкова спокойно да говори за това? Какво ще си помислят за нея?

— Тя нямаше друг избор, ваше височество. Щеше ли да е по-добре да загине? Що се отнася до това какво ще си помислят хората… ами… Ратниците, които ни откриха, я смятат за смела. И способна. Не е зле за една кралица, ваше височество. Защото сега те я виждат като кралица, много повече, отколкото ако беше страхливо хленчещо създание. Готови са да я последват навсякъде. В такива моменти една кралица, въоръжена с меч, може би ще ни даде повече кураж, отколкото жена, която се кичи с накити и се крие зад крепостните стени.

— Възможно е — тихо отвърна Искрен. Усетих, че не е съгласен. — Но сега всички ще узнаят за претопените, които се събират около Бъкип.

— Ще узнаят също, че един решителен човек може да се защити от тях. А ако се съди по приказките на вашите стражници на връщане, идната седмица ще са останали много по-малко претопени.

— Зная. Някои ще убият собствените си близки. Но претопени или не, ние ще пролеем кръвта на Шестте херцогства. Опитвах се да не допусна стражниците ми да избиват собствения ми народ.

Настана кратко мълчание. И двамата си помислехме, че той не е изпитвал такива скрупули, когато ми беше възложил същата задача. Убиец. Ето какво бях. Аз нямах чест, която да пазя.

— Не е вярно, Фиц — отвърна на мисълта ми Искрен. — Ти пазиш моята чест. И аз те уважавам за това, че вършиш каквото трябва. Черната работа, тайната работа. Не се срамувай, че работата ти е да пазиш Шестте херцогства. Не мисли, че не оценявам тази работа просто защото трябва да остане в тайна. Тази вечер ти спаси съпругата ми. Няма да забравя и това.

— Тя нямаше нужда от моята помощ, ваше височество. Мисля, че щеше да се спаси и сама.

— Е, няма смисъл да гадаем. — Той замълча, после неловко прибави: — Нали знаеш, трябва да те възнаградя.

Отворих уста да възразя, но Искрен вдигна ръка.

— Зная, че не искаш нищо. Зная и че каквото и да ти дам, няма да мога да изразя благодарността си. Но повечето хора не знаят нищо за това. Можеш ли да кажеш в града, че си спасил живота на съпругата ми, а престолонаследникът не ти се е отблагодарил? Но не знам какво да ти подаря… трябва да е нещо забележимо и известно време трябва да го носиш със себе си. Поне това знам за държавническото изкуство. Меч? Нещо по-хубаво от това твое парче желязо?

— Това е оръжието, с което Ход ми каза да се упражнявам — казах. — Върши ми работа.

— Очевидно. Ще я накарам да ти избере по-добър и да поукраси дръжката и ножницата. Така съгласен ли си?

— Ами… да — неловко отвърнах аз.

— Е, тогава да си лягаме, а? Сега вече ще мога да спя. — Вече не можех да не доловя веселите нотки в гласа му. Бузите ми отново поруменяха.

— Трябва да ви помоля, ваше височество… — Запънах се. — Знаете ли кого сънувах?

Той бавно поклати глава.

— Не се бой, че ще я изложиш. Знам само, че носи сини фусти, но ти ги виждаш като червени. И че я обичаш с плам, отговарящ на младостта ти. Не се мъчи да престанеш да я обичаш. Просто престани да го сънуваш в Умението. Аз не съм единственият, отворен за такива сънища, макар да предполагам, че само аз съм разпознал толкова ясно чий е сънят. И все пак внимавай. Учениците на Гален не са без Умение, въпреки че го използват несръчно и с малко сила. Човек може да бъде погубен, когато враговете му научат от сънищата му в Умението кое му е най-скъпо. Не спускай стените си. — Искрен се подсмихна. — И се надявам, че твоята госпожа Червени фусти няма Умение в кръвта си, защото ако има, всяка нощ те е слушала.

И след като ми подхвърли тази обезпокояваща мисъл, ме отпрати. Тази нощ не можах да спя.