Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Вечер се прибирах в Бъкип при топлата храна и огнището, сухите дрехи и мекото легло, но призраците на убитите се изправяха между мен и тези удобства. Чувствах се като безсърдечен звяр, защото можех да се наслаждавам на такива неща, след като през деня съм носил смърт. Единствената ми утеха беше, че сънувах Моли, разхождах се и разговарях с нея, без да ме преследват претопените или техните замръзнали тела.

Един ден излязох от крепостта по-късно, отколкото бях възнамерявал, защото Искрен ме заприказва в кабинета си. Наближаваше буря, ала предполагах, че няма да е силна. Нямах намерение да се отдалечавам много. Но вместо плячката си открих нови следи от по-голяма група, отколкото бях очаквал. Затова продължих нащрек с петте си сетива, защото Осезанието не можеше да ми помогне в търсенето на претопени. Сгъстяващите се облаци бързо изсмукваха светлината от небето и следите ме водеха по животински пътеки, които затрудняваха Сажда. Когато най-после вдигнах поглед от земята и признах, че този път са ми избягали, открих, че съм доста далеч от Бъкип.

Вятърът се усили, отвратителен студен вихър, който предвещаваше сняг. Увих се в плаща си и обърнах главата на кобилата към дома, като разчитах сама да открие пътя. Скоро се спусна мрак и заваля. Ако напоследък толкова често не обхождах този район, със сигурност щях да се изгубя. Жестоко брулен от вятъра, упорито продължих напред. Студът ме стискаше в ноктите си и се разтреперих. Уплаших се треперенето да не е начало на пристъп, какъвто отдавна не бях получавал.

Зарадвах се, когато вихрите най-после разкъсаха облачната покривка и през сивотата се прокрадна лунна и звездна светлина. Ускорихме ход, въпреки снега, през който трябваше да гази Сажда. Излязохме от рядка брезова гора и се озовахме на склон, който преди няколко години бе опожарен от мълния. Знаех, че щом прехвърля хребета, ще видя светлините на Бъкип и след още един хълм ще изляза на добре отъпкан път за дома.

Изведнъж чух тропот на копита. Сажда отметна глава и изцвили. В същия момент видях по склона към мен да препуска кон. В ездача се бяха вкопчили двама души, единият — за юздите, другият — за крака на ездача. Проблесна светлина, отразена в метално острие, и мъжът, който се държеше за крака на ездача, с вик падна в снега. Ала докато другият дърпаше юздите и се мъчеше да спре коня, от дърветата се появиха още двама преследвачи.

Мигът, в който познах Кетрикен, е неотделим от момента, в който пришпорих Сажда. Сцената пред очите ми изглеждаше абсурдна, но това не ми попречи да реагирам. Не се питах какво прави тук нощем престолонаследницата, сама и нападната от разбойници. По-скоро усетих, че се възхищавам на стойката й върху седлото, докато риташе и размахваше меч срещу нападателите си. Извадих собственото си оръжие, но не си спомням да съм издал някакъв звук. Изобщо спомените ми за цялата битка са странни — битка на силуети, всичко в черно и бяло, пълна тишина, освен сумтенето и виковете на претопените, които падаха един след друг.

Кетрикен удари с меча си единия по лицето и кръвта го заслепи, ала той продължаваше да я дърпа и да се опитва да я смъкне.

Сажда ме приближи до онзи, който стискаше юздите на Мека стъпка. Видях, че е жена. Мечът ми се заби в нея, сякаш сечах дърва. Странна битка. Усещах себе си и Кетрикен, уплахата на нейния кон и придобития в много сражения ентусиазъм на Сажда, но от претопените — нищо. Абсолютно нищо. Не пулсираше гняв, не чувах писъците на болката от раните им. За моето Осезание те не съществуваха.

Видях като насън, че Кетрикен хваща един от нападателите за косата и дърпа главата му назад, за да му пререже гърлото. На лунната светлина бликналата кръв изглеждаше черна. Тя опръска плаща й и остави лъскава ивица по шията на коня преди нещастникът да се просне в снега. Замахнах с късия си меч към последния, но не го улучих. Ножът на Кетрикен проблесна във въздуха, проби кожения му елек и гръдния му кош и проникна в дроба му. Тя го издърпа и изрита прободения МЪЖ.

— След мен! — викна престолонаследницата и пришпори Мека стъпка нагоре по склона. Сажда я последва и двамата заедно се изкачихме на билото, зърнахме светлините на Бъкип и пришпорихме конете надолу.

На пътя ни имаше храсталаци и поток, скрит под снега, затова пришпорих Сажда, изпреварих Мека стъпка и я накарах да промени посоката, преди да нагази във водата и да падне. Кетрикен не каза нищо и ме остави да водя. Навлязохме в гората на другия бряг. Всеки момент очаквах да ни нападнат отново. Ала най-после излязохме на пътя, точно когато облаците отново се сгъстиха и над нас се спусна мрак. Забавих ход, за да дам възможност на конете да си починат. Известно време яздихме в мълчание и напрегнато се вслушвахме за преследвачи.