Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

„Нищо не разбирам. Твоят ум, моят ум, това е умът на глутницата. Къде другаде да мисля, освен в него? Ако не искаш да ме чуваш, не ме слушай.“

Стоях като ударен от гръм и се опитвах да проумея мисълта му. Усетих, че погледът ми блуждае. Един млад прислужник току-що ме бе поздравил и аз не му бях отговорил.

— Добър вечер. — Ала той вече ме беше отминал. Момчето озадачено се обърна, за да види дали не го викам, но аз му махнах да си върви. Разтърсих глава, за да проясня ума си, и закрачих по коридора към стаята на лейди Търпение. По-късно щях да обсъдя въпроса с Вълчо и да му обясня. Скоро щеше да е на свобода, далеч от мен, далеч от ума ми. Престанах да мисля за него.

Почуках на вратата на лейди Търпение и ми отвориха. Открих, че Лейси е изпаднала в поредния си пристъп и е въвела ред в стаята. Дори имаше свободен стол, на който да седна. Двете се радваха да ме видят. Разказах им за пътуването си до Беърнс, като избягвах да споменавам за Мъжество. Знаех, че Търпение все някога ще научи за нея и ще започне да ме разпитва. Тогава щях да я уверя, че клюките много са преувеличили случая. Надявах се, че това ще я задоволи. А засега им бях донесъл подаръци. Рибки от слонова кост с дупчици, за да бъдат нанизани като мъниста или пришити към дрехи за Лейси и обеци от кехлибар и сребро за лейди Търпение. Гърненце боровинки, запечатано с восък.

— Боровинки? Не обичам боровинки — каза лейди Търпение, когато й го подадох.

— Нима? — престорих се на изненадан. — Не си ли ми казвала, че вкусът и ароматът на боровинките ти липсват от детството? Нима един твой чичо не ти е донесъл боровинки?

— Не. Не си спомням такъв разговор.

— Може пък да ми го е казала Лейси.

— Не съм и аз, господарю. Вкусът им е тръпчив, макар че ухаят приятно.

— Е, добре тогава. Объркал съм се. — Оставих гърненцето на масата. — Е, Снежанке? Да не си пак бременна? — Въпросът беше насочен към бялата териерка на Търпение, която най-сетне се бе осмелила да се приближи и да ме подуши. Усетих, че малкият й кучешки ум се чуди на миризмата на Вълчо.

— Не, просто е затлъстяла — отвърна Лейси и се наведе да я почеше зад ушите. — Милейди оставя сладкиши в чиниите и Снежанка винаги ги отмъква.

— Нали знаеш, че не бива да й го позволяваш. Много е вредно за зъбите и козината — укорих лейди Търпение и тя отговори, че знаела, но Снежанка била прекалено стара, за да я отучват. Продължихме да си приказваме и изтече цял час преди да се протегна и да им кажа, че трябва да си вървя и още веднъж да се опитам да докладвам на краля.

— Одеве ме отпратиха. Не стражници, а неговият прислужник Уолас. Не ме пусна да вляза. Когато попитах защо на вратата няма стражник, той каза, че стражниците били освободени от това задължение. Той сам се бил нагърбил с него, за да пази спокойствието на краля.

— Кралят не е добре, нали знаеш — рече Лейси. — Чух, че рядко го виждали да излиза от стаята си преди пладне. Когато се появи, кипи от енергия и има вълчи апетит, но привечер пак отпада, започва да тътри крака и да заваля думите. Вечеря в покоите си и готвачката казва, че подносът се връщал съвсем пълен. Всички сме много загрижени.

— Наистина — съгласих се и си тръгнах. Значи здравето на краля беше обект на приказки в замъка. Лошо. Трябваше да разпитам Сенч. И лично да се заема с това. Когато се бях опитал да се срещна с краля, се бях натъкнал на досадния Уолас. Той се държа извънредно безцеремонно, като че ли съм дошъл просто за да си убия времето, а не да докладвам за резултата от изпълнената задача. Човек можеше да остане с впечатлението, че кралят е инвалид и прислужникът се е нагърбил да го пази от натрапници. Уолас според мен не беше много наясно със задълженията си. Докато чуках, се питах колко време ще й трябва на Моли, за да открие боровинките. Щеше да разбере, че съм ги донесъл за нея — когато бяхме деца, тя страшно ги обичаше.

Уолас открехна вратата, видя ме и се намръщи. Отвори вратата малко по-широко, ала запълни отвора с тялото си, сякаш ако зърнех краля, можех по някакъв начин да му навредя. И без да ме поздрави, попита:

— Ти не идва ли вече?

— Да. Идвах. И ти ми каза, че крал Умен спи. Сега пак идвам, за да му докладвам. — Опитвах се да говоря учтиво.

— Аха. И важен ли е този твой доклад?

— Мисля, че само кралят може да прецени дали е важен и да ме отпрати, ако реши, че му губя времето. Съветвам те да му съобщиш, че съм тук. — Със закъснение се усмихнах в опит да смекча остротата на тона си.

— Кралят няма много сили. Гледам да не ги губи напразно. — Той не отстъпваше от вратата. Усетих, че го измервам с поглед и се чудя дали просто да не го блъсна и да вляза. Щях да вдигна шум, а не исках, защото кралят наистина можеше да е болен. Някой ме потупа по рамото, но когато се обърнах, нямаше никого. Обърнах се към вратата и се озовах пред шута, който стоеше между мен и Уолас.