Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Милорд, на връщане видях престолонаследницата. Яздеше с принц Славен.

— Хубава двойка са, нали? Кетрикен язди великолепно. — Искрен не успя да скрие напълно горчивината в гласа си.

— Да.

— Дойде при мен и каза, че искала да се научи да язди по-добре нашите високи коне. Съгласих се, дори я похвалих, за желанието й. Не знаех, че ще избере за учител Славен. — Искрен се наведе над картата и се загледа в някаква несъществуваща подробност.

— Може би се е надявала ти да я учиш — безразсъдно отвърнах — на човека, не на принца.

— Възможно е. — Той внезапно въздъхна. — О, знам, че е така. Кетрикен понякога е самотна. Често. — Той поклати глава. — Трябваше да се омъжи за по-млад човек, за човек, който разполага с време. Аз не й отделям достатъчно внимание, Фиц. Знам го. Но тя е толкова… млада. А когато не се държи като младо момиче, проявява фанатично родолюбие. Гори от нетърпение да се жертва за Шестте херцогства. Винаги трябва да я възпирам, да й обяснявам, че Шестте херцогства нямат нужда от това. Тя е като конска муха. Не мога да намеря в нея покой, Фиц. Или иска да си играя с нея като с дете, или ме разпитва за най-малките подробности на някоя криза, която поне за малко се опитвам да забравя.

Изведнъж си помислих за отношението на Рицарин към палавата Търпение и ми се стори, че разбирам подбудите му. Жената, която му осигуряваше отдушник. За коя щеше да се ожени Искрен, ако му бяха позволили да избира? Навярно за някоя по-възрастна, улегнала жена.

— Страшно съм уморен — тихо каза той. Наля си още греяно вино и отиде до камината. — Знаеш ли какво ми се иска?

Това не бе въпрос. Не си направих труда да му отговоря.

— Иска ми се баща ти да беше жив и да беше останал престолонаследник. И аз да съм дясната му ръка. Той да ми казва с какви задачи да се заемам и аз да ги изпълнявам. Тогава щях да съм в мир със себе си, колкото и тежка да е работата ми, защото щях да съм сигурен, че той винаги е прав. Знаеш ли колко е лесно, Фиц, да следваш човек, в когото вярваш?

Най-после вдигна очи и ме погледна.

— Струва ми се, че знам, милорд.

За миг той остана абсолютно неподвижен. После въздъхна.

— Да. — Продължаваше да ме гледа и нямах нужда от топлината на Умението му, за да усетя признателността, която ми праща. Искрен се отдалечи от камината и изправи рамене.

Отново бе престолонаследникът. Освободи ме с махване на ръка и аз излязох. Докато се качвах по стълбището, за пръв път в живота си се зачудих дали не трябва да съм благодарен, че съм копеле.

Компанията ми бе липсвала на Вълчо. Преди да замина за Беърнс му бях оставил цял елен, добре замразен и скрит зад колибата. Трябваше да му стигне по време на отсъствието ми. Ала по типично вълчи обичай той се беше тъпкал и спал, бе се тъпкал и спал, докато не беше изял всичко. „Преди два дни“ — докато скачаше и танцуваше около мен, ми съобщи Вълчо. Навсякъде в колибата бяха пръснати оглозгани кокали. Той въодушевено ме поздрави, предупреден за идването ми и от Осезанието, и от миризмата на прясното месо, което му носех. Хищно се нахвърли върху него и престана да ми обръща внимание. Заех се да събирам кокалите в един чувал. Щяха да привлекат плъхове, а след тях — плъходавите на замъка. Не можех да си позволя такъв риск. В същото време скришом го наблюдавах, видях мускулите, играещи по раменете му, докато притискаше с предните си лапи парчето месо и го ръфаше. Забелязах също, че е успял да разтроши почти всички кокали на елена, за да оближе костния им мозък. Това вече не бе игра на вълче, а дело на силно младо животно. Разтрошените кости бяха по-дебели от тези на ръцете ми.

„Но защо да те нападам? Ти ми носиш месо. И джинджифилови сладки.“

Мисълта му беше многозначителна. Така бе в глутницата. Аз, по-големият, носех месо, за да храня Вълчо, по-младия. Аз бях ловецът и му носех част от плячката си. Мислено се пресегнах към него и установих, че границите на разликата помежду ни са размити. Ние образувахме глутница. Никога досега не се бях сблъсквал с тази концепция, която надхвърляше представата за другаря и партньора. Уплаших се, че за него тя има същия смисъл като обвързването — за мен. Не можех да го допусна.