Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Мислех за всичко това, докато разседлавах Сажда и я изтърквах. Бях се навел да проверя подковите й, когато усетих, че Бърич ме наблюдава.

— Откога? — попитах го аз.

Знаеше за какво говоря.

— Започна няколко дни след твоето заминаване. Един ден я доведе тук и ме заговори. Било жалко, че кралицата по цели дни стояла затворена в замъка. В планините била свикнала на открито. Бил й позволил да го убеди да я научи да язди както го правим ние тук в равнините. После ме накара да оседлая Мека стъпка със седлото, което Искрен беше направил за своята кралица. Е, какво можех да му кажа? — свирепо ме попита той, когато се обърнах и го погледнах въпросително. Самият ти го каза. Ние сме кралски люде. Заклели сме се във вярност. А Славен е принц от рода на Пророците. Даже да му откажех, което щеше да си е истинско предателство, моята престолонаследница ме чакаше да й доведа коня и да го оседлая.

С едва забележимо движение на ръката напомних на Бърич, че думите му намирисват на измяна. Той влезе в яслата и замислено почеса Сажда зад ушите.

— Не си можел да направиш нищо — признах аз. — Но се чудя какви са истинските му намерения. И защо тя го търпи.

— Истинските му намерения ли? Може би просто иска да спечели благоволението й. Не е тайна, че тя чезне в замъка. О, Кетрикен се държи любезно с всички. Но е прекалено честна, за да заблуди другите, че е щастлива, когато всъщност е нещастна.

— Възможно е — неохотно се съгласих. После рязко вдигнах глава, като куче, чуло изсвирването на господаря си. — Трябва да вървя. Принцът престолонаследник Искрен… — Не довърших. Не биваше да показвам на Бърич, че съм бил призован чрез Умението. Преметнах торбата с усърдно преписаните свитъци през рамо и се запътих към замъка.

Не се отбих да се преоблека, нито дори да се стопля край огъня в кухнята, а отидох направо в кабинета на Искрен. Вратата бе открехната и аз почуках веднъж, после влязох. Той се беше навел над прикрепената за масата карта и само ми хвърли бегъл поглед. Вече ме очакваше вдигащо пара греяно вино, на масата край огнището имаше поднос, отрупан със студено месо и хляб. След малко Искрен се изправи и каза:

— Стените ти са прекалено здрави. От три дни се мъча да те накарам да побързаш, а ти кога усещаш, че те викам? Едва в собствената ми конюшня. Казвам ти, Фиц, трябва да намерим време да те научим по някакъв начин да контролираш Умението.

Ала аз знаех, че никога няма да намери време. Твърде много други неща изискваха неговото внимание. Както винаги, престолонаследникът незабавно заговори за грижите си.

— Претопените — каза той. Побиха ме тръпки.

— Алените кораби пак ли са ударили? През зимата? — Не можех да повярвам на ушите си.

— Не. Поне това ни е спестено. Но изглежда, че алените кораби могат да си заминат и все пак да оставят отровата си сред нас. — Искрен замълча за миг. — Е, давай. Стопли се и се нахрани. Можеш едновременно да ядеш и да ме слушаш.

Докато си наливах греяно вино и си взимах от месото, Искрен започна да ми разказва.

— Проблемът е същият като преди. Съобщения за претопени, които грабят и плячкосват, не само пътници, но и усамотени ферми и къщи. Проверих и съобщенията се оказаха верни. И все пак нападенията са много далеч от пиратските набези и се говори не за един-двама претопени, а за цели групи, които действали заедно.

За миг се замислих, преглътнах и отвърнах:

— Според мен претопените не са способни да действат на банди, нито дори по двойки. Те нямат чувство за… общност. За взаимна принадлежност към човешкия вид. Могат да говорят и да разсъждават, но само егоистично. Такива щяха да са росомахите, ако имаха човешки език. Не се грижат за нищо друго, освен за собственото си оцеляване. В лицето на себеподобните си виждат единствено съперници за храна или някакво удобство. — Повторно напълних чашата си, признателен за разливащата се по тялото ми топлина на виното. То поне надвиваше физическия студ. Защото не можеше да се пребори с ледената мисъл за брачната изолираност на претопените.

Именно Осезанието ми бе позволило да науча всичко това за тях. Те бяха толкова мъртви за всякакво чувство за родство със света, че изобщо не ги усещах. Осезанието ми осигуряваше известен достъп до онази мрежа, която свързваше всички твари, ала претопените бяха откъснати от нея, изолирани като камъни, гладни и безмилостни като безмозъчна буря или придошла река. Ненадейната среща с претопен щеше да ме изненада също толкова, колкото, и ако някоя скала се изправеше да ме нападне.