Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Ала Искрен само замислено кимна.

— И все пак дори вълците, макар да са животни, нападат на глутници. Или както острозъбите нападат кит. Щом тези животни могат да се обединяват, за да си осигурят храна, защо да не могат и претопените?

Оставих резена хляб, който бях взел.

— Вълците и острозъбите са си такива по природа и поделят месото с малките си. Виждал съм претопени на групи, но те не действат заедно. Когато едновременно ме нападнаха неколцина, аз се спасих, като ги насъсках един срещу друг. Хвърлих плаща, който искаха да вземат, и те се сбиха за него. И когато пак ме нападнаха, повече си пречеха, отколкото си помагаха. — Мъчех се да говоря спокойно и да потисна спомена за онази нощ, който се надигаше в мен. Тогава беше умрял Смити и аз за пръв път бях убил. — Но не се бият заедно. Тъкмо от това са лишени претопените — от идеята да си помагат, за да имат изгода всички.

Вдигнах поглед и видях, че тъмните очи на Искрен са изпълнени със съчувствие.

— Бях забравил, че имаш известен опит с тях. Прости ми. Не го отминавам с леко сърце. Просто напоследък ми се струпа прекалено много работа. — Гласът му заглъхна и той сякаш се вслуша в нещо много далечно. След миг отново дойде на себе си. — Така. Значи смяташ, че не могат да си помагат. И все пак изглежда, че е точно така. Погледни тук. — Той посочи опънатата на масата му карта. — Отбелязвам местата, откъдето получавам съобщения за появата им, и следя броя им. Какво мислиш за това?

Приближих се и застанах до него. Да стоиш до Искрен беше все едно да се изправиш пред друг вид огнище. От него се излъчваше силата на Умението. Зачудих се дали се опитва да я контролира. Тя сякаш винаги заплашваше да прелее навън и да разнесе съзнанието му из цялото кралство.

— Картата, Фиц — напомни ми той и аз се запитах доколко може да чете мислите ми. Насилих се да се съсредоточа върху непосредствената задача. Картата изобразяваше Бък, изпълнен във великолепни подробности. Край брега бяха обозначени плитчините и заливните низини, както и особеностите на сушата и по-малките пътища. Тази карта бе направена с любов от човек, вървял, яздил и плавал навсякъде из херцогството. Въпросните места бяха отбелязани с парченца червен восък. Проучих ги и се опитах да разбера същността на проблема.

— Седем случая. — Искрен протегна ръка и посочи парченцата восък. — Някои само на няколко дни с кон от Бъкип. Но пиратите не са стигали толкова наблизо. Тогава откъде са се взели тези претопени? Може да са били прогонени от родните си села, обаче защо се насочват към Бъкип?

— Може просто да са отчаяни хора, които се преструват на претопени.

— Възможно е. Но е обезпокоително, че случаите все повече се приближават. Според твърденията на жертвите става въпрос за три различни групи. И всеки път щом получаваме сведения за грабеж, разбит плевник или заклана крава, виновниците като че ли още повече са се приближили до Бъкип. Не се сещам за правдоподобно обяснение. А и… — той ми даде знак да изчакам, тъй като бях отворил уста да му отговоря — описанията на едната група отговарят на друго нападение отпреди повече от месец. Ако са същите претопени, за това време са изминали дълъг път.

— Това не е работа на претопени — повторих аз, после предпазливо попитах: — Някакъв заговор ли подозираш?

Искрен горчиво изсумтя.

— Разбира се. Напоследък подозирам само заговори. Но поне сега ми се струва, че източникът не е в Бъкип. — Той замълча, сякаш сепнат от откровеността си. — Заеми се с този въпрос, Фиц. Пообиколи наоколо и проучи нещата. Разкажи ми какво приказват по кръчмите, какви белези откриваш по пътищата. Събери слухове за други набези и внимавай за подробностите. Тайно. Ще го направиш ли?

— Разбира се. Но защо тайно? Струва ми се, че ако предупредим хората, по-бързо ще научим какво става.

— Вярно е. Обаче ще ни засипят със слухове и жалби. Засега това са отделни оплаквания. Мисля, че съм единственият, който ги е свързал в система. Не искам да се разбунтува и самият Бъкип и хората да негодуват, че кралят не може да защити дори столицата си. Не. Тайно, Фиц. Тайно.

Кимнах. И преди бях получавал такива задачи. Не изпитвах скрупули да убивам претопени. Понякога се опитвах да се убедя, че давам покой на измъчена душа, че слагам край на мъката на семейството й. Надявах се, че няма да свикна да се самозаблуждавам. Сенч ме беше предупредил никога да не забравям какъв съм. Не ангел на милостта, а убиец, който работи в полза на краля. Или на престолонаследника. Бях длъжен да пазя сигурността на трона. Длъжен. Поколебах се, преди да заговоря.