Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Ти да не си негов лекар, че да правиш такива преценки? — каза той на Уолас. — Е, сигурно си лекар, защото ме изцеряваш дори само с вида си. Колко ли здрав трябва да е нашият скъп крал, след като по цял ден крее в твое присъствие?

Носеше табла, покрита със салфетка. Приятно ухаеше на телешки бульон и хляб, току-що изваден от фурната. Беше украсил зимния си черно-бял костюм с весели емайлирани звънчета и на шапката му бе увит гирлянд от чемшир. Шутовският му скиптър беше пъхнат под мишницата му. Отново плъх. Стоеше на жезъла, сякаш изправен на задните си лапички. Бях забелязал шута да води дълги разговори с него пред голямата камина или на стъпалата пред кралския трон.

— Махай се, шуте! Днес вече два пъти беше тук. Кралят си легна. Няма нужда от теб — строго заяви Уолас. Ала неволно отстъпи назад. Виждах, че е от онези хора, които не могат да срещнат светлите очи на шута и се плашат от докосването на бялата му ръка.

— Двата пъти ще станат три, миличък Уоласчо, и твоето присъствие ще бъде заменено с моите подаръци. Припкай оттука и изприказвай на Славен всичките си бръщолевения. Щом стените имат уши, и ти трябва да имаш, Уоласчо. И сигурно са пълни с кралските дела. Можеш да полекуваш нашия скъп принц, докато го просветляваш. Защото ми се чини, че тъмнотата на погледа му издава черва дотолкоз задръстени, че го ослепяват.

— Как смееш да говориш така за принца? — запелтечи Уолас. Шутът вече влизаше в стаята и аз го следвах по петите. — Той ще научи за всичко това.

— Тъй ли? Не се съмнявам, че чува всичко, което чуваш и ти. Не ме облъхвай с дъха си, миличък Уоласчо, запази го за своя принц, който си пада по тези аромати. В момента е при своите пушеци, струва ми се, и ако му дъхнеш, ще задреме, ще заклюма и ще си мисли, че приказваш мъдро и че дъхът ти е сладост неземна.

Докато говореше, продължаваше да напредва, използвайки тежкия си поднос като щит. Прислужникът бързо отстъпваше назад и шутът влезе в кралската спалня и остави таблата до леглото на краля. Очите му грейнаха.

— О, та той изобщо не си бил в леглото, този наш крал, освен ако не си го скрил под завивката, миличък Уоласчо. Излез, излез, кралю мой, мой Умнико. Крал твърде Умен си ти, че да се криеш под леглото. — Шутът толкова усърдно започна да мушка със скиптъра си очевидно празното легло и да пъха плъха зад балдахина, че аз не успях да сдържа смеха си.

Уолас се облегна на вътрешната врата, сякаш да я защити от нас, ала в същия момент тя се отвори навътре и прислужникът тежко тупна по задник на пода.

— Погледни го! — рече ми шутът. — Само го виж, моля ти се, как се поставя на моето място в кралските нозе и се прави на шут с тромавите си падания. Такъв човек заслужава, титлата „шут“, но не и длъжността!

Умен намръщено стоеше по халат на вратата. Той озадачено погледна Уолас на пода, вдигна очи към нас с шута, после пак погледна прислужника си и каза:

— От тая пара нямам никаква полза, Уолас. Само още повече ме заболява главата. И в устата ми остава гаден вкус. Махни я и кажи на Славен, че според мен новата билка може да пропъжда мухите, но не и болестите. Веднага я махни, преди да е увоняла и стаята. Здравей, шуте. Добре дошъл, Фиц. Най-после идваш да ми докладваш. Влез, седни. Чу ли ме, Уолас? Махни това отвратително гърне! Не, не оттук, изнеси го през другата врата. — И с махване на ръката Умен пропъди прислужника, като че ли бе досадна муха.

После бързо затвори вратата на банята, сякаш за да не позволи на вонята да проникне в спалнята му, и седна на стола пред огъня. След миг шутът вече бе придърпал масата до него, кърпата, която доскоро покриваше храната, се превърна в покривка, и той поднесе вечерята на краля не по-зле от най-добрата прислужница. Появиха се сребърни прибори и салфетка — фокус, който накара дори Умен да се усмихне, после шутът се сви до камината с колене, щръкнали почти до ушите, обгърнал брадичка с фините си ръце. Червеникавите отражения на пламъците заиграха по светлата му кожа и косата му. Всяко негово движение беше грациозно като на танцьор и позата му беше колкото комична, толкова и изящна. Кралят погали разчорлената му коса, като че ли шутът бе котенце.

— Казах ти, че не съм гладен, шуте.

— Казахте ми. Обаче не ми казахте да не нося храна.

— А ако бях?

— Тогава щях да ви кажа, че това не е храна, а димящо гърне като онова, дето ви го натрапва Уоласчо, за да напълня ноздрите ви с аромат, по-приятен от неговия. И че това не е хляб, а мехлем за езика ви, с който тутакси трябва да го намажете.