Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Аха. — Кралят придърпа масичката и загреба лъжица супа. В нея плуваха ечемик, парченца моркови и месо. Умен колебливо я опита и започна да яде.

— Нима не съм поне толкова добър лекар, колкото Уоласчо? — доволен от себе си измърка шутът.

— Добре знаеш, че Уолас не е лекар, а просто мой слуга.

— Добре го знам, добре го знаете и вие, ала Уоласчо не го знае и точно затова не сте добре.

— Стига си дрънкал. Приближи се, Фиц, не стой там ухилен като идиот. Какво имаш да ми казваш?

Хвърлих поглед към шута и реших да не обиждам нито него, нито краля, като питам дали мога да говоря свободно. Затова просто разказах за случилото се, без да споменавам за тайните си действия, а само за техните резултати. Умен навъсено слушаше и накрая не каза нищо, само меко ме укори за лошите ми обноски на масата на херцога. После попита дали херцог Жилав Беърнски изглежда доволен от мира в херцогството си. Отговорих утвърдително. Кралят кимна и поиска свитъците, които бях преписал. Извадих ги и му ги показах.

Бях възнаграден с комплимент за изяществото на творбата ми. Умен ми нареди да ги занеса в кабинета на Искрен и да се погрижа синът му да узнае за тях. Попита дали съм разгледал реликвата от Праотците. Подробно му я описах. И през цялото — време шутът седеше пред огнището и ни зяпаше безмълвно като бухал. Кралят изяде супата и хляба под бдителния му поглед, докато аз четях свитъка на глас. Когато свърших, Умен въздъхна и се отпусна на стола си.

— Е, дай да видим тоя твой свитък — каза той и озадачен, аз му го подадох. Той отново внимателно го разгледа, нави го и ми го върна. — Добре владееш перото, момко. Браво. Занеси го в кабинета на Искрен и се погрижи да узнае за него.

— Разбира се, милорд — смутено казах аз. Не разбирах причината за това повторение и не бях сигурен дали очаква още някаква реакция от мен. Ала шутът започна да се изправя и ми даде знак, който не бе точно поглед, нито пък повдигане на вежда, но ме накара да замълча. Той събра съдовете, като междувременно весело си приказваше с краля, после двамата заедно си тръгнахме. Когато излизахме, Умен се взираше в пламъците.

В коридора вече открито се спогледахме. Отворих уста, но шутът започна да си свирука и не престана, докато не стигнахме до средата на стълбището. Тогава ме хвана за ръкава и спряхме на стъпалата между етажите. Усетих, че нарочно е избрал това място. Тук никой не можеше да ни види и чуе. Въпреки това не ми заговори шутът, а плъхът, изправен на задните си лапички върху скиптъра. Шутът го повдигна под носа ми и записука с миши глас:

— О, ние с теб трябва да запомним онова, което той забравя, Фиц, и да му го пазим. Струва му много да се представя за силен като тази вечер. Не се заблуждавай. Трябва да оцениш и да се подчиниш на онова, което ти повтори два пъти, защото това значи, че си го е набил два пъти по-упорито в ума, за да е сигурен, че ще ти го каже.

Кимнах и реших още тази вечер да предам свитъка на Искрен.

— Не ме е грижа за Уолас — заявих аз.

— Внимавай какво и къде казваш — тържествено отвърна шутът, вдигна подноса високо над главата си, заподскача надолу по стълбището и ме остави сам.

Занесох свитъка на Искрен и през следващите дни се заех със задачите, които ми беше поставил. Използвах тлъста наденица и пушена риба като скривалище за отровите си, увити в малки пакетчета. Лесно можех да ги пръсна, докато бягах с надеждата, че ще има достатъчно за всички, които ме гонят. Всяка сутрин разучавах картата в кабинета на принца, после оседлавах Сажда и отивах там, където ми се струваше най-вероятно да ме нападнат претопените. Тъй като вече се бях парил, взимах къс меч — нещо, което отначало развеселяваше Хендс и Бърич. Бях им казал, че търся дивеч, в случай че на Искрен му се прииска да излезе на лов. Хендс прие обяснението ми, но стиснатите устни на Бърич ми показаха, че е усетил лъжата ми. Той обаче знаеше, че не мога да му кажа истината. Повече не ме разпитва, ала това, което правех не му харесваше.

За десет дни два пъти ме нападнаха претопени и двата пъти лесно им избягах, като оставих отровената храна да падне зад мен. Те хищно се нахвърляха върху нея. На другия ден се връщах, за да преброя колко души съм убил и да ги разгледам. Втората група не отговаряше на нито едно от описанията, които бяхме получили. И двамата с Искрен разбрахме, че има повече претопени, отколкото предполагахме.

Изпълних задачата си, ала не се гордеех с това. Мъртви, претопените предизвикваха още повече жалост, отколкото живи. Дрипави мършави твари, измръзнали и измъчени от битките помежду си и от моите бързо действащи отрови, разкривили телата им като карикатури на човешки същества. Скреж искреше по брадите и веждите им, капките кръв по устните им бяха като рубини на фона на снега. Така успях да убия седем претопени, сетне натрупах телата им върху купчина цепеници смолист бор, залях ги с масло и ги подпалих. Не мога да кажа кое ми се стори по-отвратително — отравянето или неговото скриване. Когато разбра, че всеки ден, след като го нахраня, излизам от крепостта, отначало Вълчо ме молеше да дойде с мен, ала по някое време, докато стоях край замръзналите трупове на убитите от мен претопени, чух: „Това не е лов. Това не е дело на глутницата. Това е човешко дело.“ Присъствието му изчезна, преди да успея да го укоря, че отново е влязъл неканен в ума ми.