Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Водата кипеше. Сенч още държеше чайовете си там, където бяха стояли винаги, и не коментира, когато станах сам да си направя чай. Изглежда, подреждаше мислите си и аз го оставих, защото собствените ми мисли се мятаха във всички посоки като обзето от паника стадо овце.

— Може вече да е мъртъв — чух се как изрекох на глас и щях да си прехапя езика, като видях стъписаната физиономия на Сенч.

— Възможно е — призна старецът. — Той е сърцато, здраво момче, едва ли би отстъпил пред предизвикателство. Това отсъствие не е задължително да е заговор. В основата му може да е някоя най-обикновена злополука. Мислих за това. Имам на разположение един-двама дискретни слуги, претърсиха под морските скали и из по-опасните клисури, където обича да ловува. Но смятам, че ако беше ранен, малката му ловна котка все пак щеше да се върне в замъка. Макар че с котките е трудно да се каже. Куче щеше да се върне, мисля, но една котка може просто да подивее отново. Все едно, колкото и неприятна да е мисълта, помислих за издирване на тялото. Но не се намери.

Ловна котка. Зарязах временно тази натрапчива мисъл и попитах:

— Каза, че е избягал или може би отвлечен. Какво те кара да мислиш, че едното или другото е вероятно?

— Първото, защото е момче, което се опитва да стане мъж в един двор, който не го улеснява в това. Второто, защото е принц, наскоро сгоден за чужда принцеса и за когото мълвата говори, че е обсебен от Осезанието. Това дава на няколко фракции много основания да го държат под свой контрол или да го унищожат.

Нямах време, за да осмисля това. Дори дни нямаше да ми стигнат. Трябва да съм изглеждал точно толкова зле, колкото се чувствах, защото Сенч най-сетне каза, съвсем тихо:

— Смятаме, че дори да е отвлечен, той е най-ценен за похитителите си жив.

Успях да си поема дъх и попитах с пресъхнала уста:

— Някой да е заявил, че го държи? Да е поискал откуп?

— Не.

Изругах се наум, че бях престанал да съм в течение на политиката в Шестте херцогства. Но нима не се бях заклел никога повече да не се въвличам в нея? Изведнъж ми заприлича на изключително детински глупавото решение никога вече да не оставаш под дъжда. Заговорих смирено, защото изпитвах срам:

— Ще трябва да ме образоваш, Сенч, и то бързо. Какви фракции? Как контролът на принца би устроил интересите им? Каква чужда принцеса? И… — последният въпрос едва не ме задави — защо някой ще мисли, че принц Предан е Осезаващ?

— Защото ти беше — отвърна той кратко. Пресегна се отново за чайника и си напълни чашата. Този път течността беше по-черна и от нея лъхна сладникав и в същото време — леко горчив аромат. Отпи дълбоко и веднага последва глътка бренди. Преглътна. Зелените му очи срещнаха моите и той зачака. Не казах нищо. Някои тайни все още си бяха мои. Така поне се надявах.

— Ти беше Осезаващ — продължи той. — Според някои е дошло от майка ти, която и да е била тя, и Еда да ми прости, тайно подкрепях това мислене. Но други сочат назад във времето, до Петнистия принц и някои други от старите в родословното дърво на Пророка, и казват: „Не, покварата е там, в корените, а принц Предан е издънка на същата родословна линия“.

— Но Петнистият принц е умрял бездетен! Предан не е негов потомък. Какво кара хората да мислят, че принцът може да е Осезаващ?

Сенч ме изгледа с присвити очи.

— На котка и мишка ли си играеш с мен, момче? — Отпусна длани на ръба на масата. Вени и сухожилия изпъкнаха възлести, когато се наведе към мен и попита строго: — Да не си мислиш, че дарбите ми изтляват, Фиц? Защото мога да те уверя, че не е така. Може и да остарявам, момче, но съм проницателен както винаги, гарантирам ти го.

До този момент не се бях съмнявал. Това избухване бе толкова нехарактерно за Сенч, че неволно се отдръпнах в стола си и го загледах с мрачно предчувствие. Трябваше да е изтълкувал погледа в очите ми, защото също се отпусна в стола си и прибра ръцете си в скута. Когато отново заговори, чувах отново стария си наставник.

— Славея ти е казала за менестрела на Пролетния панаир. Знаеш за вълненията из страната сред Осезаващите, да, и знаеш за онези, които се наричат Петнистите. Има и по-обидно име за тях. Култът на Копелето. — Изгледа ме заплашително, но не ми остави време да смеля тази информация. Махна пренебрежително с ръка при стъписването ми. — Както и да се наричат, напоследък прилагат ново оръжие. Изобличават семейства, покварени от Осезанието. Не знам дали се стремят да докажат колко широко е разпространено Осезанието, или пък целта им е унищожаването на себеподобните им, които не искат да се съюзят с тях. На публични места се появяват афиши. „Джиър, синът на Кожаря, е Осезаващ; звярът му е жълта хрътка“. „Лейди Чаровна е Осезаваща; звярът й е ловният й сокол“. Всеки афиш е обозначен с техния знак: петнист кон. Кой е Осезаващ и кой не е станало дворцова клюка напоследък. Някои отричат слуховете; други бягат в провинциалните си имения, ако са оземлени, в далечно село и под ново име, ако не са. Ако тези афиши са верни, то обсебените от Зверската магия са много повече, отколкото би могъл да допуснеш. Или пък… — той кривна глава към мен — може би знаеш повече от мен?