Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Той се усмихна. Явното му задоволство от комплимента потвърди думите ми. След това се изправи, пъргаво като котка. Ръката му се изви в изискан жест, докато сочеше всяка врата, извеждаща от стаята.

— Моята спалня. Тоалетната ми. Интимната ми стая. — Тази врата беше затворена, както и последната. — И твоята стая, Том Беджърлок.

Не го попитах за „интимната“ му стая. Отдавна знаех нуждата му да се усамотява. Открехнах вратата към моята квартира. Малка тъмна стая. Нямаше прозорец. Щом очите ми се приспособиха, успях да различа тесен нар в ъгъла, умивалник и малък скрин. Имаше само една свещ, в свещник на умивалника. Това беше всичко. Обърнах се към Шута и го погледнах озадачено.

— Лорд Златен е празноглав и користолюбив — обясни той с хитра усмивка. — Остроумен е и с хаплив език, и много обаятелен за приятелите си, но крайно пренебрежителен към хора с по-долно положение. Тъй. Твоята стая отразява точно това.

— Никакъв прозорец? Камина?

— С нищо не е по-различна от стаите на повечето слуги на този етаж. Има обаче едно изключително предимство, което липсва на повечето други.

Огледах отново стаята.

— Каквото и да е то, не го виждам.

— Защото така трябва. Ела.

Хвана ме за ръка и ме въведе в тъмната стаичка. Затвори плътно вратата зад нас. Моментално потънахме в пълен мрак. Заговори ми тихо:

— Винаги помни, че вратата трябва да е затворена за тази работа. Ето тук. Дай ръка.

Подчиних се и той опря ръката ми на грубия камък до вратата.

— Защо трябва да правим това на тъмно? — попитах.

— За да не губим време с палене на свещи. А и това, което ти показвам, не може да се види, усеща се само на допир. Ето. Усещаш ли го?

— Мисля, че да. — Беше съвсем лека неравност в камъка.

— Измери го с ръка или както предпочиташ, за да се научиш къде е.

Подчиних се и открих, че е на шест педи от ъгъла на стаята и на височината на брадичката ми.

— А сега какво?

— Натисни. Леко. Не му трябва много.

Послушах го и усетих как камъкът много леко се измести под дланта ми. Чу се леко изщракване, но не от стената пред мен. Дойде някъде отзад.

— Насам — каза Шутът и ме поведе в тъмното към противоположната стена на стаичката. Отново опря ръката ми на стената и ми каза да натисна. Тъмнината отстъпи на добре смазани панти — камъкът се оказа само декор, който се плъзна встрани при допира ми. — Много е тихо — каза одобрително Шутът. — Явно го е смазал.

Премигнах, та очите ми да се приспособят към смътната светлина, която струеше отгоре. След миг вече виждах много тясното стълбище, което водеше нагоре.

— Мисля, че те очакват — каза Шутът с аристократичната си насмешка. — Също като лорд Златен, но в съвсем различна компания. Ще те освободя от задълженията ти на първи слуга, поне за тази нощ. Свободен си, Том Беджърлок.

— Благодаря, господарю — отвърнах му със сарказъм и извих врат нагоре да огледам стъпалата. Бяха каменни, явно взидани в стената още когато замъкът е бил строен. Сивкавата светлина, която струеше отгоре, явно беше естествена.

Ръката на Шута за миг се отпусна на рамото ми и той промълви със съвсем друг тон:

— Ще оставя в стаята ти запалена свещ. — Стисна рамото ми приятелски. — И добре дошъл у дома, Фицрицарин.

Обърнах се и го погледнах.

— Благодаря, Шуте.

Кимнахме си, странно официално сбогуване, и се заизкачвах по стъпалата. На третото чух зад себе си леко изщракване и погледнах през рамо. Вратата беше затворена.

Изкачвах се дълго. После стълбището зави и видях източника на светлината. Тесни отвори, по-тесни и от амбразури, пропускаха последните лъчи на залязващото слънце. Светлината заглъхваше и изведнъж осъзнах, че щом слънцето залезе, ще потъна в абсолютен мрак. В този момент стигнах до коридор. Честна дума, мишият лабиринт на Сенч от тунели, стълбища и коридори в стените на замъка Бъкип се оказа много по-огромен, отколкото изобщо си бях представял. Затворих за миг очи и си представих плана на замъка. След кратко колебание избрах посока и продължих. Докато вървях, от време на време долавях гласове. Малки шпионски дупки ми предлагаха достъп до спални и гостни, осигуряваха и оскъдна светлина в дългите тъмни отсечки на коридора. Забелязах в една ниша забравено прашно дървено столче. Седнах и надникнах през тесния процеп към частен салон за аудиенции, познах го от службата си при крал Умен. Явно великолепната дърворезба, обрамчила камината, прикриваше този наблюдателен пост. След като се посъвзех, станах и продължих.