Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Най-сетне видях жълтеникаво сияние в тайния проход далече пред мен. Забързах натам и се натъкнах на завой в коридора и дебела свещ, горяща в стъкленица. По-натам, при следващата пресечка, зърнах втора свещ. Оттам насетне ме водеха малки светлини, докато не се изкачих по много стръмно стълбище и изведнъж не се озовах в малка каменна стая с тясна врата. Вратата се открехна при допира ми и пристъпих иззад винения килер в стаята на Сенч в кулата.

Огледах помещението с нови очи. В момента беше празно, но в камината пращеше огън, а отрупаната маса ми подсказа, че наистина ме очакват. Огромното ложе беше отрупано със завивки, възглавници и кожи както винаги, но гъстата паяжина, заплетена между прашните гоблени, говореше за занемареност. Сенч явно все още използваше тази стая, но вече не спеше в нея.

Крадешком надзърнах към работния кът в залата, покрай отрупаните със свитъци скринове и рафтове със загадъчни инструменти. Често, когато човек се върне на мястото, където е минало детството му, нещата изглеждат по-малки. Онова, което е било загадъчно и достъпно единствено за възрастните, изведнъж изглежда обичайно и рутинно в очите на зрелия.

Не такъв беше случаят с работния кът на Сенч. Бурканчетата с грижливо написани с отривистия му почерк етикети, почернелите котлета и зацапаните чукала, разпилените билки и задържалите се из въздуха миризми все още ме омайваха с чародейството си. Осезанието и Умението бяха мои, но странните химии, които практикуваше Сенч, бяха магия, която така и не бях усвоил. Тук аз все още бях чирак, който знае само основното от сложните познания на своя майстор.

Пътуванията ме бяха понаучили на едно-друго. Онази лъскава покрита с плат плитка купа ей там трябваше да е съд за гледане. Виждал бях такива да се използват от гадатели в градовете на Халкида. Сетих се за нощта, когато Сенч ме беше събудил от пиянския ступор, за да ми каже, че Чистият залив е нападнат от пирати. В онази нощ не бях имал време да попитам как го е разбрал. Винаги бях предполагал, че му е съобщено по птица. Сега се зачудих.

Камината в работния кът беше изстинала, но по-чиста, отколкото я помнех. Зачудих се кой ли е новият му чирак и дали ще го срещна. Разсъжденията ми бяха прекъснати от тихото изскърцване на затваряща се врата. Обърнах се и видях Сенч до един скрин със свитъци. За първи път осъзнах, че в стаята няма никакви явни врати. Дори тук всичко беше все още заблуда. Той ме поздрави с топла, макар и уморена усмивка.

— А, ето те най-сетне. Когато видях лорд Златен да влиза с усмивка в Голямата зала, разбрах, че ще ме очакваш тук. О, Фиц, представа нямаш колко съм облекчен, че те виждам.

Ухилих се.

— През всичките ни години заедно не мога да си спомня по-злокобно посрещане от твоя страна.

— Времето е злокобно, момчето ми. Заповядай, седни, яж. Винаги сме разсъждавали най-добре на пълна маса. Толкова неща имам да ти разкажа, а най-добре ще е да ги чуеш на пълен стомах.

— Пратеникът ти не ми каза много — признах, докато сядах до малката щедро отрупана маса. Имаше сирена, сладкиши, студени меса, сочни зрели плодове и сладко ухаещи хлебчета. Имаше и вино, както и бренди, но Сенч започна с чай от глиненото гърне, затоплено на края на огнището. Посегнах към него, но той ме спря с махване на ръката.

— Ще сипя още вода — подхвърли и окачи на куката котле, за да кипне. Видях как отпи със свити устни от тъмната течност в чашата си. Напитката като че ли не му достави удоволствие, но той се отпусна с въздишка в стола си. Не казах нищо.

Докато пълнех блюдото си, Сенч заговори:

— Пратеникът ми ти е казал толкова, колкото знаех и аз, което беше нищо. Една от най-важните ми задачи беше това да не се разчуе. Мм, откъде ли да започна? Трудно е да се реши, защото не знам кое точно ускори тази криза.

Преглътнах хапката хляб с шунка.

— Започни от сърцевината, оттам можем да го разнищим назад.

Зелените му очи бяха угрижени.

— Добре. — Пое си дъх да започне, но се разколеба. Наля бренди, подаде ми чашата и каза: — Принц Предан е изчезнал. Мислим, че е възможно да е избягал сам. Ако е така, вероятно някой му е помогнал. Може и да е отвлечен, но нито кралицата, нито аз смятаме, че това е вероятно. Това е. — Отпусна се в стола си и ме загледа, изчакваше реакцията ми.

Помълчах, после попитах поред:

— Как се случи? Кого подозирате? От колко време го няма?

Той вдигна ръка, за да спре потока въпроси.

— Шест дни и седем нощи, ако броим и тази. Съмнявам се да се появи отново преди съмване, въпреки че нищо не би ме зарадвало повече. Как се случи ли? Добре. Не критикувам кралицата, но често ми е било трудно да приема планинските й порядки. Принцът си влизаше и излизаше както от замъка, така и от цитаделата, както и когато му хрумне, още откакто навърши тринайсет. Тя, изглежда, смята, че е най-добре за него да опознае народа си на общо основание. Имаше времена, когато и аз мислех, че е разумно, защото така и хората го обикват. Лично аз чувствах, че е време да си има личен телохранител, който да го придружава, или поне някой възпитател, от по-мускулестия тип. Но Кетрикен, както сигурно помниш, може да е непоклатима като скала. В това отношение се наложи тя. Принцът влизаше и излизаше, когато си поиска, а на стражата бе наредено да го пуска.