Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Малката лодка отплава, а аз се ококорих като селяк, дошъл за първи път в град. Разрасналото се строителство и оживената търговия с лодки показваха, че Бъкип процъфтява, но това не можеше да ми донесе радост. И последното свидетелство за детството ми бе заличено. Мястото, от което едновременно се боях и в което копнеех да се върна, вече го нямаше, погълнато от това оживено търговско пристанище. Огледах се за мълчаливия си водач, но той беше изчезнал. Задържах се още малко там, където ме беше оставил — вече подозирах, че няма да се върне. Беше ме довел в град Бъкип. Оттук насетне нямах повече нужда от водач. Сенч не обичаше някой от хората му за контакт да знае всяка брънка от заплетените пътища, водещи до него. Метнах на рамо малката си пътна торба и тръгнах.

Може би, помислих си, докато крачех по тесните стръмни улици на Бъкип, Сенч дори не знаеше, че ще предпочета сам да извървя тази част от пътуването си. Не бързах. Знаех, че ще мога да се видя с него едва след полунощ. Оглеждах познатите ми някога улици и пресечки и не намирах нищо, което да ми е напълно познато. Като че ли всяка постройка, която можеше да изпълни с още един етаж, го беше направила, а на някои от по-тесните улици балконите отгоре почти се долепяха, тъй че човек вървеше през непрекъснат сумрак. Откривах гостилници, които бях навестявал, и дюкяни, в които бях пазарувал, зървах дори лицата на стари познати, обременени с петнайсет години опит. Но никой не възкликваше от изненада или от радост, че ме вижда. Като чужденец, бях видим само за момчетата, продаващи горещи банички на улицата. Купих си една за меден петак и я изядох, докато вървях. Вкусът на лютивия сос и парчетата речна риба в нея беше вкусът на самия град Бъкип.

Свещарницата, някога собственост на бащата на Моли, сега се беше превърнала в шивашки дюкян. Не влязох. Вместо това отидох до таверната, която някога бях посещавал. Беше точно толкова тъмна, опушена и пълна с народ, колкото я помнех. На тежката маса в ъгъла все още личаха небрежните драсканици на Кери. Момчето, което ми донесе бира, беше твърде малко, за да ме познава изобщо, но разбрах кой му е бащата по бръчката на челото му и се зарадвах, че търговията е останала в ръцете на същата фамилия. От една бира станаха две, после три, а четвъртата свърши преди вечерният здрач да започне да се промъква по улиците. Никой не каза и дума на киселия пиещ сам чужденец, но аз слушах все пак. Но какъвто и спешен проблем да беше принудил Сенч да ме призове, явно не беше обществено достояние. Чух само клюки за годежа на принца, оплаквания за разстроилата търговията война на Бинград с Халкида и тукашните недоволства за много странното време напоследък. От ясно и кротко нощно небе мълния поразила изоставен склад във външния двор на замъка и разбила покрива. Поклатих глава, като чух тази приказка. Оставих един петак бакшиш на момчето и метнах отново торбата си на рамо.

Напуснал бях Бъкип като мъртвец в ковчег. Едва ли щях да се върна по същия начин, но все пак се побоях да подходя към главната порта. Някога бях познато лице за стражевата кабинка. Колкото и да се бях променил, все пак нямаше да рискувам да ме познаят. Ето защо отидох до едно място; което двамата със Сенч знаехме, таен изход от двора на замъка, който Нощни очи бе открил още като пале. През тази малка пролука в отбранителната система на Бъкип кралица Кетрикен и Шутът някога бяха избягали от заговора на принц Славен. Тази нощ аз щях да се върна през нея.

Но когато отидох там, открих, че процепът в стените, пазещи Бъкип, отдавна е запушен. Обрасъл беше с гъста паламида. Близо до трънаците, седнал кръстато на голяма везана възглавница, златокос младеж с явно благородно потекло свиреше с ненадминато умение на тънка флейта. Щом се приближих, той довърши мелодията с пищен букет от звуци и остави инструмента.

— Шуте — поздравих го с обич, не особено изненадан.

Той килна глава към мен, направи ми физиономия и провлече в отговор:

— Любими!

След това се ухили, скочи на крака и пъхна флейтата в пазвата на обшитата си с дантела риза. Посочи възглавницата си.

— Радвам се, че си взех това. Имах чувството, че може да се позадържиш из града, но не предполагах, че ще чакам толкова дълго.

— Променило се е тук — казах неуверено.

— Не е ли така с всички ни? — отвърна той и за миг долових нотка на жал в гласа му. Но мигът свърши бързо. Той оправи припряно златната си коса и махна едно листо, кацнало на клина му. Посочи отново възглавницата си. — Вземи това и ме последвай. Да побързаме. Очакват ни. — Сприхаво заповедният му тон напълно подобаваше на суетно конте от знатната класа. Извади от ръкава си копринена кърпа и попи въображаемата пот от долната си устна.