Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Спри — предупредих го рязко. — Какво търсиш тук?

Беше ме наблюдавал напрегнато. Думите ми не го спряха, но посочи първо към ухото си, после — устата, и продължи напред. Вдигнах ръка.

— Спри — заповядах му пак и този път той разбра жеста ми и се подчини. Без да слиза, бръкна в пратеническата торба, окачена на гърдите му, извади свитък и го протегна към мен.

Стой в готовност , предупредих Нощни очи, докато пристъпвах напред да го взема. А после познах печата на свитъка. В плътния червен восък беше впечатан собственият ми знак, нападащият елен. Този път ме обзе друг вид трепет и с жест подканих пратеника да слезе. Поех си дълбоко дъх и заговорих спокойно на Хеп:

— Покани го вътре и му предложи храна и пиене. Същото — за конете му. Моля те.

И на Нощни очи: Дръж го под око, братко, докато видя какво казва свитъкът.

Нощни очи спря да ръмжи, но тръгна много плътно след пратеника, докато озадаченият Хеп го подкани с жест в къщата. Уморените коне останаха на място. След малко Хеп излезе и ги поведе да ги напои.

Останал сам насред двора, загледах навития пергамент в ръката си. Най-сетне счупих печата и видях наклонения почерк на Сенч.

Скъпи братовчеде,

Семейни въпроси у дома изискват Вашето внимание. Не се бавете с връщането си. Знаете, че не бих Ви призовал, ако нуждата не е спешна.

Подписът след това кратко послание беше нечетлив. Не беше името на Сенч. Същинското послание беше в самия печат. Той никога нямаше да го използва, освен ако нуждата наистина не беше спешна. Навих отново свитъка и погледнах към залязващото слънце.

Когато влязох, пратеникът стана моментално. Избърса пълната си с храна уста с опакото на ръката си и ми показа, че е готов да тръгваме веднага. Подозирах, че заповедите, дадени му от Сенч, са били съвсем изрични. Нямаше време за губене в спане или за отдих, нито за него, нито за животните. Махнах му с ръка да довърши с яденето. Радвах се, че пътната ми торба е готова.

— Разседлах конете и ги поизбърсах — каза Хеп от прага. — Изглежда, са пътували дълго днес.

Поех си дъх.

— Оседлай ги. Щом приятелят ни се нахрани, тръгваме.

Момчето за миг се стъписа. После попита със свито гърло:

— Къде отиваш?

Постарах се усмивката ми да е убедителна.

— В Бъкип, момче. И по-бързо, отколкото очаквах. — Помислих за миг. Нямаше как да преценя кога ще мога да се върна. И дали изобщо ще се върна. Такова съобщение от Сенч определено означаваше някаква опасност. Удивих се колко лесно взех решението. — Искам с вълка да ме последвате призори. Вземи понито и двуколката, да може да се вози, ако се умори.

Хеп ме зяпна, все едно съм полудял.

— Ами пилците? А къщната работа, докато те няма?

— Пилците ще трябва да се пазят сами. Не. Няма да оцелеят и седмица, ако ги нападне невестулка. Занеси ги на Бейлор. Той ще ги храни и ще ги гледа заради яйцата. И залости здраво къщата. Закови прозореца. Може да ни няма доста време.

На лицето му се изписа недоумение. Извърнах поглед настрани.

— Но… — Гласът му ме накара отново да се обърна към него. Беше ме зяпнал, все едно изведнъж се бях превърнал в непознат. — Къде да ида, като стигна в Бъкип? Ще се видим ли там? — Долових в гласа му вопъл на изоставено дете.

Порових в спомените си отпреди петнайсет години, за да се сетя за някой приличен хан. Преди да успея да изровя някой, той за щастие вметна:

— Знам къде живеят Джина и племенничката й. Джина каза, че мога да я намеря там, като дойда следващия път в Бъкип. Къщата й е белязана със знака на странстваща вещица, ръка с черти на дланта. Може да се срещнем там.

— Там ще е значи.

На лицето му се изписа облекчение. Знаеше къде отивам. Тази увереност ме зарадва. Аз самият не знаех. Но въпреки цялото ми безпокойство ме изпълни странна възбуда. Старото обаяние на Сенч отново ми въздействаше. Тайни и приключения. Вълкът ме сръга с мисълта си:

Време на промяна. А след това, грубо: Бих могъл да не изоставам от конете. Бъкип не е далече.

Не знам какво значи това, братко. А докато не разбера, бих предпочел да си до Хеп.

Това гордостта ми ли трябваше да успокои?

Не. Трябва да успокои собствените ми страхове.

Ще ти го доведа жив и здрав в Бъкип значи. Но след това съм до тебе.

Разбира се. Винаги.

Преди слънцето да целуне хоризонта за лека нощ, бях яхнал невзрачния сив кон. Прикритият меч на Искрен висеше на бедрото ми, а торбата ми бе здраво затегната зад седлото. Последвах мълчаливия си спътник към пътя за Бъкип.